Сара Маас - Стъкленият трон

Селена прехапа устни. Не можеше да прецени дали е добре, че не знаят коя е, или не. Какво щяха да решат останалите съперници от съревнованието?

Може би все пак щеше да е по-добре да си е в панталони и туника! Селена посегна да махне една къдрица, която я гъделичкаше по бузата, но Филипа избута ръката й.

— Ще си съсипеш прическата!

Вратите на покоите й се отвориха и долетя познато сумтене. Тя погледна към огледалото и видя отражението на Каол, който пристигна с тежки стъпки.

Филипа направи реверанс.

— Ти — започна той, но млъкна, когато Селена го погледна. Веждите му се сключиха, а очите му внимателно огледаха тялото й. Отвори уста да каже нещо, но после поклати глава и се намръщи. — Горе. Веднага.

Тя направи реверанс и го погледна изпод мигли.

— И къде всъщност отиваме?

— Не ми се хили — хвана я той за ръката и започна да я дърпа извън стаята.

— Капитан Уестфол! — скара му се Филипа. — Ще се спъне в роклята си. Поне я оставете да придържа полите си.

Тя действително се спъна в роклята си, а обувките немилостиво се забиха в петите й. Той обаче не обърна никакво внимание на възраженията й и я помъкна по коридора. Тя успя да се усмихне на стражите пред вратата и се ухили широко, когато те се спогледаха многозначително.

Капитанът обаче стисна ръката й по-силно.

— Побързай — нареди той, — не бива да закъсняваме.

— Ако си бе направил труда да ме предупредиш, щях да се облека по-рано и нямаше да се налага да ме влачиш!

Беше й страшно трудно да диша в този смазващ ребрата й корсет. Когато се затичаха нагоре по стълбите, тя вдигна ръка към косата си, за да се увери, че прическата й не се е разпаднала.

— Бях зает, а ти имаш късмет, че си облечена, макар че според мен щеше да е по-добре да носиш нещо не толкова... фриволно пред краля.

— Пред краля?

Селена бе благодарна, че не е закусвала.

— Да, пред краля. Нали не мислеше, че ще ти се размине срещата с него? Престолонаследникът трябва да ти е казал, че съревнованието започва днес. Срещата с краля е официалното начало.

Ръцете й натежаха, а тя забрави за болките в краката и ребрата си. Зловещият часовник в градината отекна гробовно. Когато стигнаха края на стълбището и се спуснаха по дълъг коридор, вече бе останала без дъх.

Стана й лошо и погледна през прозорците. Земята бе далеч под нея. Прекалено далеч. Вече бяха в стъклената постройка.

Не искаше да е тук.

Не можеше да бъде в стъкления замък!

— Защо не ми каза по-рано?

— Защото той реши да те види сега. Първоначално каза, че това ще стане довечера. Да се надяваме, че останалите шампиони също ще закъснеят.

Почувства, че ще припадне.

Кралят.

— Когато стигнем — каза й той през рамо, — спираш, където спирам и аз. Покланяш се. Ниско, много ниско. Когато вдигнеш глава, гледаш право напред и не се отпускаш. Не срещай погледа на краля и не му отговаряй, без да го наречеш Ваше Величество. И по никакъв, никакъв начин не му възразявай. Ако не те хареса, ще нареди да те обесят.

Усети да я обхваща ужасно главоболие, което започна да пулсира от лявото й слепоочие. Всичко наоколо изглеждаше противно и чупливо.

Бяха високо, толкова високо.

Каол спря преди поредния завой.

— Изглеждаш бледичка.

Но на нея й бе трудно да го погледне в лицето, да се съсредоточи върху това, което става. Дишаше накъсано. Мразеше корсета си. Мразеше краля.

Мразеше стъкления замък.

Дните, след като я бяха пленили, бяха минали като в кошмарен сън, но тя си спомняше пределно ясно процеса — стените от черно дърво, мекотата на стола под себе си, болката на раните от залавянето й, ужасната тишина, налегнала духа и тялото й.

Само веднъж се бе осмелила да погледна към краля и това й бе достатъчно. Бе готова да изтърпи всяко наказание, само и само да е далеч от него. Дори смъртта.

— Селена!

Тя премигна и се изчерви. Лицето на Каол омекна.

— Той е само един човек. Но има титла, която трябва да уважаваш. Отново тръгна по коридора, но вървеше по-бавно.

— Срещата е само колкото да напомни на теб и останалите шампиони защо сте тук, какво се очаква да направите, какво може да спечелите. Не е съдебен процес, нито изпитание.

Влязоха в дълъг коридор и тя видя няколко стражи около големи стъклени врати.

— Селена. — Той спря на няколко крачки от стражите. Очите му бяха топли и ярки.

— Да?

Сърцето й затуптя по-бързо.

— Изглеждаш великолепно днес.

В този момент вратите се отвориха и двамата трябваше да минат през тях.