Сара Маас - Стъкленият трон

— Мислиш като всеки от глупаците, които тя уби — заяви кралят. — Тя е вярна единствено на себе си и няма да се поколебае да забие нож в сърцето ти.

— И затова може да спечели твоето съревнование. — Баща му не отговори и Дориан продължи, макар сърцето му да затуптя бясно.

— Като се замислиш, цялото това състезание е безсмислено.

— Казваш го, понеже те е страх, че ще загубиш добър коз.

Баща му дори не подозираше, че той бе отишъл да търси шампион толкова далеч не само заради шанса да спечели злато. Но и за да избяга от него за колкото се може по-дълго.

Дориан си наложи да се успокои и си спомни думите, които бе репетирал по време на цялото си пътуване от Ендовиер.

— Гарантирам, че тя ще успее да изпълни задълженията си. Дори няма нужда да я обучаваме. Както казах, цялото това съревнование е излишно.

— Овладей си езика или ще я оставя да се упражнява върху теб.

— И после какво? Ще направиш Холин крал?

— Като нищо, Дориан — изръмжа баща му. — Мислиш си, че това... момиче може да спечели турнира ми, но забравяш за Каин, избраника на херцог Перингтън. Трябваше да избереш шампион като неговия, някой, изкован в кръв и желязо на бойното поле. Истински шампион.

Дориан прибра ръце в джобовете си.

— Не ти ли се струва, че е малко глупаво, че кичим с титлата "шампион" няколко обикновени престъпници?

Баща му се изправи от трона и посочи към картата на далечната стена в съвещателната зала.

— Аз съм завоевателят, покорил целия континент. Скоро цяла Ерилея ще е в краката ми. Не смей да ми възразяваш!

Дориан осъзна, че е на ръба да прекрачи границата между непослушанието и неподчинението, която иначе следеше толкова внимателно, и започна да мънка някакви извинения.

— Във война сме с Вендлин — прекъсна го баща му, — навсякъде ме дебнат врагове. Кой би свършил работата ми по-добре от някой, който е не просто благодарен, че получава втори шанс, но и се наслаждава на силата и властта, идващи с името ми?

Дориан не отговори и кралят се усмихна. Принцът се опита да не трепери, когато владетелят започна да ги изучава.

— Перингтън ми каза, че си се държал прилично по време на пътуването.

— С него в ролята на твоя хрътка не би могло и да бъде другояче.

— Не желая някой ден да намеря селянка, която да тропа на портите ми и да плаче, че си разбил сърцето й.

Лицето на Дориан пламна, но той не посмя да отговори.

— Дадох всичко от себе си за тази империя. Няма да позволя да я опропастиш с копелета. Ожени се за някоя придворна дама и след това се поти над нея, докато ми направиш внуци. А когато станеш крал, ще разбереш защо съм наредил така.

— Когато стана крал, няма да претендирам за властта над Терасен заради това, че съм ти наследник.

Каол го бе предупредил да не отговаря на баща си, но не можеше да понася да се държат с него все едно е идиот.

— Дори ако им предложиш самоуправление, ще набучат главата ти на кол пред вратите на Оринт.

— Заедно с тези на копелетата ми, ако имам късмет.

— Колко си сладкодумен само — усмихна се отровно кралят. Двамата останаха загледани един в друг, когато Дориан проговори отново.

— Може би трудностите ти с флота на Вендлин трябва да ти подскажат, че е време да спреш да се правиш на бог.

— Да се правя? — ухили се кралят и жълтите му зъби блеснаха на светлината на пламъците. — Та аз съм. А тя изглежда миличка, но е вещица. Стой настрана от нея, ясно?

— Асасинът?

— Опасна е, момчето ми, въпреки че си й покровител. Тя иска само едно и няма да се поколебае да те използва, за да го получи. Ако тръгнеш да я ухажваш, последствията няма да са приятни. Ще си изпатиш от нея... а и от мен.

— Какво можеш да направиш, татко, ако все пак преспя с нея? Ще ни хвърлиш и двамата в мините?

Кратят се озова до него, преди Дориан да успее да реагира. Опакото на ръката му изплющя върху бузата му, принцът се олюля и едва запази равновесие. Лицето му запулсира толкова силно, че той едвам сдържа сълзите си.

— Мой син или не — процеди владетелят — аз съм твоят крал. Ще ми се подчиняваш, Дориан Хавилиард, или ще си платиш скъпо и прескъпо. Уморих се от въпросите ти.

Престолонаследникът на Адарлан разбра, че само ще си навреди, ако продължи разговора. Поклони се и остави баща си, без да продума.

Очите му блестяха от едвам удържаната ярост.

Селена вървеше надолу по мраморния коридор, а роклята й се развяваше като вълна от бяло и лилаво. Каол бе зад нея, поставил ръка върху оформената като орел дръжка на меча си.