Сара Маас - Стъкленият трон

— Държиш се като глупачка — процеди той през зъби, докато се усмихваше на тълпата.

— Те са глупачките — повтори тя изражението му.

— Дръж се прилично и мълчи.

Усети горещия му дъх по врата си.

— Знаеш ли какво — каза тя и махна на един младеж, който зяпна от изненада, че си е спечелил вниманието на тази, която смяташе за придворна дама, — трябва да изчезна оттук. Да скоча от коня и да се махна.

— Така е — отвърна той. — Ще изчезнеш от този свят с три стрели в гърба си.

— Колко мило.

Навлязоха в търговския квартал, където тълпата се разшири, за да ги пропусне по широкия булевард от бял камък. Стъклените витрини почти не се виждаха заради хората, но Селена усети зверски глад, докато минаваха покрай магазините. На всеки прозорец имаше рокли и туники, наредени гордо зад бижута и широки шапки, събрани заедно като букети. Над всичко това се издигаше стъкленият замък. Бе толкова висок, че тя трябваше да вдигне глава, за да види най-високите кули.

Защо бяха избрали толкова дълъг и неудобен път? Наистина ли бе необходим целият този парад?

Селена преглътна. Между сградите имаше празно пространство и тя видя платна, разперени като крилете на пеперуда, да завиват по течението на Ейвъри. Кораби стояха наредени на кея, а моряците разпъваха въжетата си и разговаряха едни с други, прекалено заети, за да обърнат внимание на кралската процесия.

На подвижния мост на търговски кораб имаше група роби от различни народи, паднали под чужда власт. На лицето на всеки от тях бе изписано празното изражение, което бе виждала толкова често. Повечето роби бяха военнопленници, оцелели след

бунтовете, смазани от огромната армия на Адарлан. Някои сигурно бяха обвинени в магьосничество, но други бяха обикновени хора, озовали се на неправилното място в неправилното време. Сега забеляза, че на пристанището работеха безброй роби, потяха се под тежестта на товара си, държаха чадъра на някой благородник или наливаха вода, като никога не вдигаха поглед от земята, никога не поглеждаха към свободните хора около тях Прииска й се да скочи от коня и да изтича до тях, или поне да им извика, че не е от придворните на принца, че е доведена в окови, че е била гладна и пребивана като всеки от тях. Че е била една от тях. Че е проляла кръвта си заедно със семействата и приятелите им. Че не е от чудовищата, унищожили всичко. Че преди две години бе освободила двеста роби от властта на Господаря на пиратите. Макар че това, разбира се, не беше достатъчно.

Внезапно почувства, че между нея и града се издига невидима стена. Хората все още махаха и се кланяха, смееха се и се радваха, хвърляха цветя пред конете им и говореха глупости. Не можеше да си поеме дъх.

По-скоро, отколкото й се искаше, железните и стъклените порти на замъка се появиха, решетъчните врати се отвориха и дузина стражи обградиха калдъръмения път, който водеше към арката. С вдигнати копия и правоъгълни щитове, с очи, скрити зад бронзови шлемове.

Всички носеха червени наметала. А доспехите им, макар и захабени, бяха майсторски изработени от мед и кожа.

Отвъд арката имаше път, опасан от дървета в златно и сребърно. Стъклени лампи изникваха сред живия плет, обграждащ пътя. Когато минаха под още една стъклена арка, звуците на града заглъхнаха и замъкът се издигна пред тях.

Каол въздъхна и слезе на открития двор. Селена бе издърпана от седлото и свалена на несигурните си крака. Навсякъде блестеше стъкло, а една ръка я хвана за рамото. Появиха се конярчета, които отведоха кобилата й към обора.

Каол я дръпна към себе си и задържа плаща й докато престолонаследникът приближаваше.

— Шестстотин стаи, войнишки казарми, слугински помещения, три градини, игрище и конюшни от двете страни — каза Дориан, загледан в дома си. — На кого би му трябвало толкова много място.

Тя се усмихна леко, донякъде очарована от внезапното му откровение.

— Не знам как заспиваш вечер, когато знаеш, че от смъртта те дели само една стъклена стена. — Тя погледна нагоре, но бързо сведе очи към земята. Не се боеше от височини, но мисълта да бъде на такова място, защитена само от стъкло, караше стомаха й да се свива.

— Значи си като мен — подсмихна се Дориан. — Слава на боговете, че ти уредих стая в каменния замък. Не бих искал да се чувстваш некомфортно.

Селена прецени, че да му се цупи няма да е най-доброто решение, и затова погледна към огромните каменни стени. Вратите им бяха от дебело червено стъкло и бяха зейнали пред нея като пастта на великан. Видя обаче, че вътрешността е направена от камък. Изглеждаше все едно някой е пуснал стъкления замък отгоре.