Сара Маас - Стъкленият трон

Селена се сви на една страна, а клепачите й натежаха...

Спа около час, докато един слуга не обяви, че е пристигнал шивач, който да подготви подходящото за благородна дама облекло. Цял час й вземаха мерки, като в същото време й представяха различни платове и цветове. Веднага намрази повечето от тях. Няколко привлякоха вниманието й, но когато се опита да препоръча някой стил, който да я направи да изглежда по-добре, получи само презрително махване с ръка и свиване на устни.

Изкуши се да намушка шивача в окото с някоя от собствените му игли.

След това се изкъпа. Чувстваше се почти толкова мръсна, колкото и в Ендовиер, и бе благодарна на любезните слуги, които се погрижиха за нея. Много от раните, които бе получила, се бяха превърнали в тънки бели белези, макар гърбът й да носеше най-много следи от щетите. След цели два часа грижи, през които сресаха косата й, подрязаха ноктите й и махнаха мазолите от ръцете и крака й. Селена се усмихна в огледалото на съблекалнята.

Само слугите в столицата можеха да се справят толкова добре. Изглеждаше великолепно. Наистина фантастично. Носеше рокля с цвят на орхидея и с дълги ръкави. Индиговото елече бе набраздено от златни шевове, а от раменете й падаше бял плащ. Косата й, сплетена на една страна с подобна на панделка шнола, се спускаше на деликатни вълни.

Усмивката й обаче угасна, когато си спомни за какво е дошла. Приличаше на кралски пудел, а не на шампион.

— Хубава си — обади се по-възрастен женски глас и Селена се завъртя на пети. Роклята й изшумоля. Корсетът й притисна ребрата толкова силно, че едва не остана без дъх. Затова предпочиташе туника и панталони!

Пред нея стоеше дебела жена в шарена рокля, отличаваща я като една от слугините в кралския двор. Лицето й бе леко набръчкано, но доста жизнено и с червени бузи. Тя се поклони.

— Филипа Спиндълхед — представи се жената, — личната Ви слугиня. Вие трябва да сте.

— Селена Сардотиен — отвърна простичко асасинът.

— Не обявявайте това толкова високо, госпожице — ококори се Филипа. — Само аз знам. Както и стражите.

— Какво тогава мислят хората за цялата тази охрана?

Филипа приближи, без да обръща внимание на убийствения поглед на Селена, и намести краищата на роклята й.

— Другите шампиони също имат стражи пред покоите си. А и мнозина биха сметнали, че сте поредната любовница на принца.

— Поредната?

— Той има голямо сърце — усмихна се Филипа, но не изпусна от поглед роклята.

— И жените го обичат? — Селена изобщо не бе изненадана.

— Не е моя работа да обсъждам Негово Височество. И Вие трябва да се сдържате.

— Ще правя каквото си искам. — Тя погледна сбръчканото лице и се запита защо ли са й изпратили тази жена за слугиня. Можеше да я убие за секунди.

— Тогава ще се върнеш в мините, кукличке — постави ръка на бедрото й Филипа. — Не се цупи! Така ще си похабиш лицето.

Тя се протегна, за да ощипе Селена по бузата, и момичето отстъпи назад.

— Да не си луда? Аз съм асасин, а не някоя празноглава придворна кокошка!

— Но си и жена — засмя се Филипа — и докато нося отговорност за теб, ще се държиш като такава!

Селена премигна, след което каза бавно.

— Доста си смела. Чудя се дали се държиш така и с истинските придворни дами.

— Да ти кажа, не ме пратиха при теб просто така.

— Нали знаеш с какво се занимавам?

— Не се засягай, но за теб тези премени струват повече от живота ми.

Селена направи гримаса, когато слугинята тръгна да излиза.

— Не ми прави такива физиономии! — додаде Филипа през рамо. — Ще си набръчкаш носа.

Селена само зяпна.

А слугинята си излезе.

Престолонаследникът на Адарлан гледаше баща си, без да мига, и очакваше той да го заговори. Седнал на стъкления си трон, кралят на Адарлан отвърна на погледа му. Понякога Дориан забравяше колко малко прилича на баща си. По-малкият му брат Холин бе наследил чертите му — широките рамене, кръглото лице, острите очи. Висок, строен и елегантен, Дориан изобщо не изглеждаше като него. А що се отнася до сапфирените му очи, никой не знаеше от кого са наследени те. Дори майка му нямаше такива.

— Тя пристигна ли? — попита баща му. Гласът му бе режещ, сякаш ехо от сблъсъка на щитовете и писъка на стрелите. По-любезен от това просто не беше способен да бъде.

— Няма да създава проблеми, докато е тук — отвърна Дориан колкото се може по-спокойно. Да вземе Сардотиен бе риск — изпитваше търпението на баща си. Сега щеше да разбере дали си е струвало.