Сара Маас - Стъкленият трон

Колко нелепо, помисли си тя. Стъклен замък.

— Е — каза Дориан, — като гледам, малко си се пооправила и вече не си толкова бледичка. Добре дошла у дома, Селена Сардотиен.

Той кимна към няколко благородници, които се поклониха бързо.

— Съревнованието започва утре. Капитан Уестфол ще те отведе до покоите ти.

Тя потърси с поглед евентуалните си съперници, но наоколо нямаше и следа от нечие пристигане.

Принцът кимна към още няколко дворяни, а когато заговори отново, не погледна нито към асасина, нито към капитана.

— Трябва да се видя с татко — заяви той и спря погледа си на една особено симпатична млада дама. Намигна й, а тя скри лицето си зад дантелено ветрило и ускори крачка.

— С теб ще се видим по-късно — кимна Дориан на Каол и без да продума на Селена тръгна нагоре по стъпалата на замъка.

Червеният плащ се вееше зад гърба му.

Престолонаследникът удържа на думата си. Покоите й бяха в едно от крилата на каменния замък и се оказаха далеч по-големи, отколкото бе предполагала. В тях имаше спалня с баня и съблекалня, малка столова и зала за игри и развлечения. Всяко помещение беше обзаведено с мебели в златно и червено, а на едната от стените в спалнята й бе окачен оформен гоблен. Навсякъде имаше дивани и столове, разположени както повелява добрият вкус. Балконът й гледаше към фонтана в една от градините, която бе много красива.

Постара се да не обръща внимание на стражите отдолу.

Когато Каол я остави, Селена незабавно отиде в банята. Докато капитанът я развеждаше и тя охкаше и ахкаше колко са хубави покоите й, бе преброила прозорците — дванайсет, изходите — един, както и стражите под прозорците и балкона — девет. Всеки от тях беше въоръжен с меч, нож и арбалет, но макар да изглеждаха нащрек, когато капитанът мина покрай тях, Селена от личен опит знаеше, че арбалетът е тежко оръжие за часове стоене на пост.

Тя излезе от прозореца на спалнята си, притисна се до мраморната стена и погледна надолу. Както и предполагаше, стражите вече бяха метнали арбалетите си на рамо. Щеше да им отнеме безценни секунди, за да ги заредят и подготвят за стрелба, секунди, през които тя можеше да пререже гърлата им, да вземе мечовете им и да изчезне в градините.

Усмихна се, застана пред прозореца и разгледа градината пред себе си. Далечният й край завършваше с дървета, скриващи игрището. Бе видяла достатъчно от замъка, за да разбере, че се намира в южната му част. Ако минеше през игрището, щеше да се озове пред каменната стена, отвъд която бе река Ейвъри.

Селена се прибра и отвори вратите на оръжейната, дрешника и будоара си. Оръжия, разбира се, нямаше — нито дори ръжен. Въпреки това взе няколко костени фуркети от дрешника и един конец, който намери в огромната си съблекалня. Игли нямаше. Тя коленичи на покрития с килим под в стаята, в която още нямаше дрехи и, без да изпуска вратата от поглед, бързо откъсна главите на фуркетите и ги завърза заедно с конеца. Когато приключи, вдигна предмета и се намръщи.

Е, не беше истински нож, но наредени така, фибите можеха да нанесат някои щети. Тя опита върховете с пръст и направи гримаса от допира им до загрубялата й кожа. Да, определено щеше да боли, ако атакуваше шията на някой страж. С това можеше да го обезвреди достатъчно дълго, че да му вземе оръжието.

Селена влезе обратно в спалнята, прозя се и застана на ръба на матрака, за да скрие саморъчно направеното си оръжие в една от сгъвките на балдахина. После се огледа отново около себе си. Нещо не бе съвсем наред във височината на стените, но не бе сигурна какво точно. Освен това балдахинът предлагаше много скривалища. Какво ли още можеше да вземе, без да я забележат? Каол сигурно бе наредил да претърсят стаята, преди Селена да пристигне. Тя застана на вратата на спалнята и се ослуша. Когато се увери, че е сама, излезе във фоайето и тръгна към игралната зала.

Погледна към един от билярдните стикове край далечната стена, а после и към тежките оцветени топки на зелената маса, и се усмихна заканително. Каол изобщо не бе толкова умен, колкото си въобразяваше.

Накрая тя остави пособията за билярд, защото щеше да е подозрително, ако нещо внезапно изчезнеше. Щеше обаче да е лесно да вземе някоя от пръчките, ако й потрябва за бягството, или да използва тежките топки, за да повали в безсъзнание някой от стражите.

Върна се в спалнята си уморена и се хвърли на огромното легло. Матракът бе толкова мек, че тя потъна с няколко сантиметра, и достатъчно широк, за да могат трима души да спят спокойно, без да си пречат.