Стивън Кинг - Стрелецът

Може би причината за успеха ни е била в хартията, приятели. Може би разноцветните листове са били вълшебни . Нали се сещате, като в роман на Стивън Кинг.

Във всеки случай всички вие, които сега четете тези редове, едва ли си представяте какви възможности предоставят петстотин листа хартия, макар че навярно мнозина от вас утвърдително ще кимнат. Разбира се, писателите, които са успели да се наложат и чиито творби са били публикувани и се публикуват, могат да си купят неограничени количества хартия; това е тяхното „средство за производство“. На практика могат да притежават толкова много хартия, че самото й количество сякаш потиска творческия им импулс. Много по-добри от мен писатели са споделяли, че белите страници като че им отправят мълчаливо предизвикателство; Бог знае колцина от тях тези празни листове са обрекли на мълчание.

Другата страна на медала, особено за младите автори, е странната възбуда, която изпитват при вида на бялата хартия. Навярно се чувстват като алкохолици, които жадно съзерцават запечатаната бутилка уиски.

По онова време живеех сам в къщичка на брега на реката, недалеч от университета — първата трета от романа, който току-що сте довършили, беше написана сред потискаща, дори гробовна тишина, която сега, когато домът ми се оглася от виковете на палави деца, когато имам две секретарки и икономка, непрекъснато намекваща ми, че изглеждам зле, почти не мога да си спомня. Тримата ми съквартиранти бяха принудени да напуснат университета поради слаб успех. През март, когато ледените блокове заплуваха по реката, бях започнал да се чувствам като последното от десетте негърчета в прочутия роман на Агата Кристи.

Тези два фактора: предизвикателството на зелената хартия и гробовната тишина (нарушавана само от ромоленето на ручейчето от разтопен сняг, което се спускаше по склона) бяха главната причина да се захвана с „Тъмната кула“. Имаше и трета причина, но все ми се струва, че без първите две този роман никога нямаше да бъде написан.

Третата причина беше поема, която бях прочел преди две години, когато като второкурсник изучавах поетите на ранния романтизъм (всъщност има ли по-подходяща възраст за изучаване на тази поезия?). Повечето произведения вече бях забравил, но тази поема — великолепна и дори странна — се беше запечатала в съзнанието ми… мисля, че никога не ще се заличи. Наричаше се „Чайлд Роланд“, а авторът беше Робърт Браунинг.

Блазнеше ме идеята да сътворя дълъг романтичен роман, въплъщаващ ако не смисъла, то чувствата, характерни за поезията на Браунинг. И все пак непрекъснато изоставях тази идея, тъй като пишех какво ли още не: стихове, разкази, статии за вестници.

Ала по време на онзи пролетен семестър продуктивността ми пресекна, не се чувствах творчески изчерпан, а усетих, че трябва да престана да се занимавам с каквото ми хрумне; да престана да копая с лопата и да се прехвърля на мощен багер; усетих, че е настъпило времето да се опитам да изровя от пясъка нещо огромно, дори ако всичките ми опити завършат с провал.

И тъй, една мартенска нощ през 1970, открих, че седя зад старата си пишеща машина „Ъндърууд“ с отчупената буква „м“ и подскачащо главно „О“, и печатам думите, с които започва този роман: „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше…“

През годините, които са изминали от времето, когато написах първото изречение, докато от стереоуредбата се разнасяше гласът на Джони Уинтър, който не успяваше да заглуши ромоленето на ручейчето под прозореца ми, косата ми се прошари, народиха ми се деца, погребах майка си, пристрастих се към наркотиците и се отказах от тях, и най-важното — научих повече за себе си: някои истини бяха неприятни, други — печални, но, общо взето, повечето бяха забавни. Както би казал Стрелецът, светът се беше променил.

И все пак никога не напусках напълно света на Роланд. Зелената хартия отдавна се беше разпиляла, но още пазех първите петдесетина машинописни страници, съдържащи откъсите, озаглавени „Стрелецът“ и „Крайпътната станция“. Вече използвам много по-хубава хартия, но си спомням за онези зелени листове с умиление, което не се поддава на описание. Когато срещах затруднения при писането на „Сейлъмс лот“, се връщах в света на Роланд (главата, озаглавена „Оракулът и планините“); описах трагичната смърт на момчето Джейк малко след като друго момче на име Дани Торанс се спаси от ужасяващия планински хотел в романа „Сияние“. Всъщност единствено по времето, когато „живеех“ в почти реалния свят, описан в „Сблъсък“, където човечеството се съвзема след Апокалипсиса, мислите ми дълго не се връщаха в пустинния и все пак великолепен мир на Стрелеца (поне за мен този свят винаги е бил великолепен).