Стивън Кинг - Стрелецът

И настана светлина.

Когато Роланд се събуди край угасналия огън, видя, че е остарял с десет години. Черната му коса бе оредяла и прошарена на слепоочията. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, а кожата му — по-груба.

Неизползваните съчки, които бе събрал за огъня, се бяха вкаменили, а от човека в черно бе останал ухилен скелет с прогнили черни одежди, още една купчина кости, още един череп на тази голгота.

Изправи се и се огледа. Погледна светлината и разбра, че е истинска дневна светлина.

Рязко се наведе и посегна към събеседника си от предишната нощ… нощ, която беше продължила цели десет години. Откъсна челюстта от черепа на Уолтър и небрежно я пъхна в джоба на джинсите си — тя щеше да замести челюстта, която бе изчезнала под планините.

Кулата. Тя го очакваше — центърът на Времето, центърът на Пространството.

Отново тръгна на запад, оставяйки слънцето зад себе си. Осъзнаваше, че е отминал важен период от неговия живот.

— Обичах те, Джейк — каза на глас.

Сетне разкърши тялото си и закрачи по-бързо. До вечерта бе стигнал до края на сушата. Приседна на пустия бряг, който се простираше вляво и вдясно, докъдето стигаше погледът му. Вълните неуморно се разбиваха в брега. Залязващото слънце придаваше на водата блясъка на пиринч.

Седеше с лице, обърнато към гаснещата светлина. Замечтано наблюдаваше как се появяват звездите; не се бе отказал от целта си; сърцето му уверено биеше; само косата му бе оредяла и прошарена. Смъртоносните револвери с дръжки от сандалово дърво лежаха спокойно в кобурите. Беше самотен, но не смяташе самотата за нещо лошо или недостойно. Над света се спусна мрак. Стрелецът зачака мига, в който щеше да изтегли числото на съдбата; мечтаеше за Тъмната кула, към която щеше да приближи някоя вечер, надувайки рога си, за да се впусне в някаква невъобразима последна битка.

Историята, която прочетохте и която е почти (но не съвсем) завършена, сама по себе си представлява „първото стъпало“ в едно много по-голямо произведение, наречено „Тъмната кула“. Вече съм написал част от него, но ми предстои още много работа. Според предварителните ми изчисления повествованието ще заеме 3000 страници, а може би дори повече. Навярно ще си кажете, че съм прекалено самоуверен и амбициозен, че плановете ми относно този роман са налудничави… ала попитайте преподавателите по английска литература какви са били плановете на Чосър за написването на „Кентърбърийски разкази“ — нищо чудно Чосър също да ви се стори луд.

Изчислих, че ако работя с досегашното темпо, ще ми бъдат необходими около 300 години, за да довърша историята за Кулата, тъй като писах романа „Стрелецът“ в продължение на дванайсет години. Никоя моя творба не ми е отнемала толкова много време. Всъщност може би е по-честно да се изразя по друг начин: никое друго мое недовършено произведение не е било с толкова „дълъг“ живот; ако творбата е умряла в съзнанието на писателя, тя е мъртва като мумия, въпреки че думите продължават да маршируват по белия лист.

Все си мисля, че идеята за написването на „Тъмната кула“ възникна, когато през летния семестър на последната ми година в колежа случайно ми попадна топче хартия. Не беше от обикновената хартия, на която най-често пишат студентите, нито дори разноцветна рециклирана хартия, използвана предимно от начинаещите автори, тъй като тези разноцветни листове (често с пресовани в тях тресчици) са с три — четири долара по-евтини.

Хартията, която ми попадна, беше светлозелена, дебела почти колкото картон и с крайно необичайни размери — листовете бяха широки около осемнайсет сантиметра и дълги около двайсет и шест. По онова време работех в университетската библиотека в Мейн и един прекрасен ден три топчета разноцветна хартия се появиха Бог знае откъде. Моята бъдеща съпруга, която тогава още носеше фамилното име Спръс, взе едното топче (гълъбовосиня хартия); момчето, с което тогава излизаше, си избра жълтата, а за мен остана зелената.

По ирония на съдбата и тримата станахме истински писатели — прекалено голямо съвпадение, за да бъде случайност в едно общество, където десетки хиляди (а може би дори стотици хиляди) студенти мечтаят да станат професионални писатели, но пробиват едва стотици. Успях да публикувам около половин дузина романи, съпругата ми има една публикувана творба („Малък свят“) и упорито заляга над нов роман, който обещава да бъде още по-интересен, а Дейвид Лайънс, с когото тя ходеше тогава, стана добър поет и основа „Ленъкс Прес“ в Масачузетс.