Стивън Кинг - Стрелецът

Изсмя се сподавено и обърна петата карта. Ухилена жътварка стискаше коса с костеливите си пръсти.

— Смъртта — спокойно обяви човекът в черно. — Но тя не идва за теб.

Обърна шестата карта.

Стрелецът я погледна и изпита странно предчувствие. Беше примесено с ужас и радост, той не можеше да изрази с думи обзелото го вълнение. Повдигаше му се и същевременно изпитваше желание да затанцува.

— Кулата — промълви мъжът в черно.

Картата, която символизираше Стрелеца, беше в центъра; останалите четири бяха поставени върху ъглите й, като спътници, кръжащи около звезда.

— А тази къде ще сложиш?

Човекът в черно я постави върху Обесения, като го покри напълно.

— Какво означава това?

Той не отговори.

— Какво означава това? — настоя Роланд с дрезгав глас.

Човекът в черно не отговори.

— Да те вземат дяволите! Никакъв отговор.

— Тогава обърни седмата карта.

Човекът в черно се подчини. Изгряващо слънце на фона на ведро синьо небе, сред което се носеха купидончета и феи.

— Седмата е Животът — прошепна. — Но и тя не е за теб.

— Каква е връзката й с останалите?

— Не ти е съдено да разбереш. Нито пък на мен. — Безгрижно захвърли картата в гаснещия огън. Тя почерня, сгърчи и стана на пепел.

Стрелецът усети как сърцето му трепва и се превръща в буца лед.

— Заспивай — небрежно подхвърли човекът в черно. — Приятни сънища.

— Ще те удуша — закани се Роланд. Краката му го изстреляха като пружини и той полетя над огъня към човека в черно. Онзи се усмихна и започна да расте пред очите му, после внезапно се отдалечи по дълъг, ехтящ коридор с колони от обсидиан. Целият свят се изпълни със зловещ, подигравателен смях. Роланд пропадаше, умираше, заспиваше.

Присъни му се, че вселената е празна. Няма никакво движение. Нямаше нищо.

Той смаян се рееше из пространството.

— Да бъде светлина — разнесе се спокойният глас на човека в черно и се появи светлина. Стрелецът реши, че това е добре.

— Да се обсипе небето със звезди и да бъде под небето вода. — Така и стана. Той се носеше над безбрежни морета. Над него блещукаха безброй звезди.

— Земя — произнесе мъжът в черно. И земята се появи; изникна насред океана след множество конвулсии. Беше червеникава, суха, напукана, безплодна. Вулкани неуморно бълваха лава като огромни гнойни пъпки върху грозното лице на някой юноша.

— Добре — каза човекът в черно. — Това е началото. Да бъдат растенията. Дърветата. Тревите и поляните.

И всичко се сбъдна. По земята започнаха да бродят динозаври, да реват и да ръмжат, да се изяждат взаимно, да затъват в тресавища. Огромни джунгли покриха земята. Гигантски папрати се полюшваха от вятъра. По някои от тях пълзяха двуглави буболечки. Стрелецът видя всичко това.

— А сега е ред на човека — тихо каза магьосникът, но Роланд пропадаше… пропадаше. Хоризонтът на обширната и плодородна Земя започна да се заобля. Да, всички негови учители твърдяха, че Земята е кръгла, че всичко това е било доказано дълго преди светът да се преобърне. Но това беше….

Пред смаяния му поглед се оформяха континентите, забулени в гъсти облаци. Атмосферата обвиваше като плацента раждащата се планета. А слънцето се издигаше иззад рамото на Стрелеца…

Той изкрещя и закри очите си с длани.

— Да бъде светлина! — Гласът, който изкрещя, не принадлежеше на мъжа в черно. Това бе могъщ, гръмотевичен глас, който изпълни цялото пространство, целия космос.

— Светлина!

Пропадане, пропадане.

Слънцето помръкна. Червена планета с набраздена от канали повърхност се въртеше около него, а около планетата кръжаха две луни, които се въртяха с бясна скорост. Опасан с пръстени свят блестеше с огърлицата си от ледени частици.

— Светлина! Да бъде…

Нови светове, един, втори, трети… А в далечината самотна топка от скали и лед се въртеше в мрака около слънце, което блестеше не по-ярко от изтъркана монета. Мрак.

— Не — промълви Стрелецът. Думите му прозвучаха глухо и сякаш застинаха в мрака. Мрак по-черен от черния цвят. В сравнение с него най-тъмната нощ в човешката душа изглеждаше като ден. Мракът в планинските недра бе като петно на лицето на Светлината. — Не, стига толкова, моля те. Престани…

— СВЕТЛИНА!

— Стига толкова. Стига, моля те…

Звездите започнаха да гаснат. Цяло съзвездие помръкна. Вселената сякаш се завъртя около него.

— Господи, стига толкова, стига, стига…

До слуха му достигна нежният шепот на човека в черно: