Стивън Кинг - Стрелецът

— Да ти помогна ли да погребеш сокола? — попита Кътбърт.

— Да.

По-късно, когато се спусна мрак, а заедно с него пристигнаха гръмотевиците и проливният дъжд, докато огромни призрачни облаци се гонеха по небето, а светкавиците озаряваха кривите улички на долния град, докато конете чакаха на коневръза с наведени глави и увиснали опашки, Стрелецът за пръв път спа с жена.

Всичко стана бързо и беше приятно. Когато всичко свърши и двамата лежаха безмълвни един до друг, заваля градушка. На долния етаж някой свиреше „Хей, Джуд“. Мислите на Стрелеца се насочиха към самия него. В тишината, нарушавана от тропота на ледените зърна, малко преди да потъне в сън, той осъзна, че може да се окаже не само първият, но и последният.

Разбира се, той пропусна някои моменти, но все пак разказа на момчето почти всичко. Вече бе разбрал, че хлапакът е изключително схватлив и прилича много на Кътбърт или дори на Джейми.

— Спиш ли? — попита го.

— Не.

— Разбра ли онова, което ти разказах?

— Дали съм го разбрал? — попита момчето с премерен присмех. — Дали съм го разбрал? Шегуваш ли се?

— Не — заоправдава се Стрелецът. На никого досега не бе разказвал за посвещаването си, защото изпитваше смесени чувства към случилото се. Разбира се, соколът бе напълно приемливо оръжие, но едновременно с това бе трик. И предателство. Първото, а след него дойдоха много други. Дали се готвя да хвърля това момче към мъжа в черно?

— Разбирам — каза Джейк. — Било е игра, нали? Защо възрастните винаги си играят? Нима всичко трябва да е само оправдание за поредната игра? Дали хората израстват, или просто остаряват?

— Не знаеш всичко — каза мъжът, опитвайки се да сдържи гнева си.

— Така е. Но зная какво съм аз за теб.

— И какво си ти за мен? — напрегнато попита Стрелецът.

— Чип за игра на покер.

На Роланд му се прииска да сграбчи камък и да размаже главата на момчето. Вместо това каза:

— Заспивай. Момчетата имат нужда от сън.

А в главата му отекваха думите на Мартин: „Върви да си играеш.“

Седеше неподвижно в мрака, уплашен, ужасен (за пръв път през живота си) от мисълта, че ще започне да изпитва ненавист към самия себе си.

През следващия период на бодърстване железопътната линия доближи подземната река и те се натъкнаха на мутантите.

Джейк ги видя пръв и пронизително изпищя.

Стрелецът, който гледаше право напред, докато караше дрезината, изви глава вдясно. Някъде в далечината се мержелееше нещо зеленикаво, което блещукаше едва-едва. За пръв път от много време усети миризма — слаба и неприятна.

Зелената маса се оказа уродливо лице. Над сплескания нос се виждаха изпъкнали като на насекомо очи, които бяха втренчени безизразно в тях. Стрелецът почувства атавистично отвращение. Потръпна и дрезината намали скоростта си.

Светещото лице изчезна.

— Какво беше това? — попита момчето. — Какво… — Думите заседнаха в гърлото му, когато минаха покрай група от три мъждукащи създания, застанали между релсите и невидимата река, които ги проследиха с поглед, без да помръднат.

— Това са мутантите — отговори Стрелецът. — Не мисля, че ще ни създадат проблеми. Мисля, че се страхуват от нас…

Едно от съществата се отърси от унеса си и се затътри към тях; излъчваше слаба флуоресцираща светлина и променяше формата си. Голото му тяло се превърна във възлеста фигура с пипаловидни крайници, завършващи със смукала.

Момчето отново изпищя и като уплашено куче се притисна към крака на Стрелеца.

Едно от пипалата се издигна над платформата на дрезината. От него лъхаше на нещо влажно, тъмно и непознато. Стрелецът пусна дръжката и извади револверите си. Изстреля един куршум право в идиотската физиономия. Съществото падна, блещукането помръкна като луна при затъмнение. Проблясъкът от изстрела ослепи привикналите с мрака им очи. Горещият мирис на барут бе непознат в това забравено от Бога място.

Заприиждаха нови и нови мутанти. Не смееха да ги нападнат, но се приближаваха към релсите — мълчалива, досадна пасмина.

— Трябва да караш дрезината вместо мен — каза мъжът. — Ще се справиш ли?

— Да.

— Бъди готов.

Момчето застана до него, тялото му се напрегна. Погледът му се спираше за миг на мутантите само когато минаваха покрай тях. Цялото му същество излъчваше ужас.

Стрелецът натискаше ритмично, но не увеличаваше скоростта. Бе сигурен, че мутантите долавяха техния ужас, но се съмняваше, че това ще ги окуражи да нападнат. Все пак двамата с момчето бяха създания на светлината. „Колко ли ни мразят?“ — помисли си той и се запита дали бяха изпитали същата омраза към човека в черно.