Стивън Кинг - Стрелецът

Стрелецът машинално изпращаше куршум след куршум, преди замъгленото му зрение да накара ръцете му да затреперят. Главите на мутанта и на момчето бяха на няколко сантиметра една от друга. Чудовището се свлече на земята.

Джейк с бясна скорост продължи да хвърля камъни. Мутантите тъпчеха на място отвъд невидимата граница, която сами бяха очертали; приближаваха стъпка по стъпка, но винаги оставаха извън обсега на оръжията. Прииждаха все нови и нови.

— Качвай се — извика Стрелецът. — Побързай!

Тъкмо когато момчето се качваше на дрезината, мутантите атакуваха. Джейк вече бе на платформата и се опитваше да се изправи, а Стрелецът натискаше дръжката. И двата револвера бяха прибрани в кобурите. Беше време за бягство.

Уродливите пипала се плъзнаха по металната платформа. Момчето се хвана за колана на спътника си, а лицето му бе притиснато към гърба на Стрелеца.

Група мутанти тичаха по релсите, лицата им изразяваха безумно, неосъзната възбуда. Адреналинът в организма на Стрелеца бе достигнал рекордни височини, дрезината летеше в мрака. Вряза се в телата на чети-ри-пет нещастни създания.

Отново летяха из зловещо смълчания мрак.

След цяла вечност момчето вдигна глава, вятърът галеше лицето му. Изпитваше едновременно страх и любопитство. Блестящите окръжности от револверните изстрели още плуваха пред очите му. Не виждаше нищо освен мрак, не чуваше нищо освен бученето на реката.

— Няма ги вече — каза той, обзет от внезапен страх, че релсите може да свършат, дрезината да излети от пътя си и двамата да се пребият. Беше се возил на коли; веднъж намръщеният му баща бе карал по магистралата на Ню Джърси с над сто и четирийсет километра в час и бе спрян за превишена скорост. Но никога досега не се бе возил така — сред вятър, непрогледен мрак и ужас, а в тътена на реката сякаш долавяше подигравателния смях на мъжа в черно. Ръцете на Стрелеца се движеха трескаво като бутала на някаква фантастична човеко-машина.

— Няма ги вече — плахо повтори момчето, вятърът отнесе думите му. — Можеш да намалиш. Оставихме ги далеч зад нас.

Но той не го чу. Продължиха да летят във враждебния мрак.

Изминаха три периода на бодърстване без нито един инцидент.

По време на четвъртия период на бодърстване (може би след като го бяха преполовили, или пък бяха изминали три-четвърти, нямаха представа — знаеха само, че не са достатъчно уморени, за да спрат) дочуха рязък звук, дрезината подскочи и инерцията мигновено запрати телата им надясно, а релсите завиха наляво.

Пред тях се виждаше светлина — толкова слаба, че отначало им се стори като някакъв съвършено нов, непознат елемент — нито земя, нито въздух, огън или вода. Нямаше цвят и присъствието му се доказваше единствено от факта, че вече различаваха лицата и ръцете си. Очите им бяха станали толкова чувствителни към светлината, че я забелязаха от десетина километра.

— Краят — промълви момчето. — Това е краят.

— Не — каза Стрелецът със странна увереност. — Не е.

Оказа се прав. Не беше дневна светлина.

Когато наближиха източника й, забелязаха, че каменната стена отляво бе изчезнала и към релсите се бяха присъединили и други, които образуваха сложна плетеница. Виждаха се товарни и пътнически вагони, платформи на колела. Гледката изнерви Стрелеца, сякаш виждаше призрачни галеони, потънали в подземно море.

Светлината ставаше все по-ярка, предизвикваше болка в очите им, но се усилваше бавно, така че да се адаптират към нея. Излизаха от мрака към светлината като водолази, които постепенно изплуват от дълбините към повърхността.

Далеч пред тях се издигаше огромен хангар. По стените му блещукаха двайсет и четири жълтеникави правоъгълника. Когато приближиха, видяха, че това са двайсет и четири врати с различни размери. Някои достигаха височина шест метра. Влязоха през един от централните отвори. Над тях висяха табели, написани на различни езици, както предположи Стрелецът. С учудване установи, че може да прочете последния надпис — древен вариант на Свещения език — който гласеше:

ШОСЕ 10 КЪМ ПОВЪРХНОСТТА И ЗАПАДНИЯ ПОСТ

Вътре светлината бе още по-ярка; релсите се сливаха и разделяха с помощта на множество стрелки. Някои от семафорите все още работеха и мигаха в червено, зелено или кехлибареножълто.

Движеха се между каменни перони, почернели отстрани от хилядите влакове, минали покрай тях. Сетне навлязоха в нещо като централна гара. Стрелецът бавно спря дрезината и се огледа.