Стивън Кинг - Стрелецът

— Прилича ми на метро — обади се момчето.

— Какво е това „метро“?

— Няма значение.

Джейк се покатери върху студения циментов перон. Огледаха смълчаните, пусти павилиончета, в които някога са се продавали вестници и книги, магазина за обувки, оръжейния магазин (Стрелецът бе обзет от луда радост при вида на револверите и карабините, но когато ги огледа по-отблизо, видя, че цевите им са пълни с олово; все пак взе един лък, който метна на гръб, и колчан с почти неизползваеми, лошо балансирани стрели), магазина за дамска конфекция. Климатичната инсталация освежаваше въздуха, както бе правила в продължение на хиляди години, но навярно скоро щеше да престане да действа. Дочуваше се стържещ звук, който напомняше, че вечен двигател, дори при строго контролирани условия, може да съществува само в мечтите на глупците. Въздухът имаше металически привкус. Стъпките на Стрелеца и момчето отекваха в мрака.

Джейк смаяно възкликна.

Роланд се обърна и се приближи до него. Момчето стоеше вцепенено край павилиона за книги. Вътре, просната в далечния ъгъл, лежеше мумия. Тя бе облечена в синя униформа със златни кантове — приличаше на кондуктор. В скута й лежеше напълно запазен стар вестник, който се превърна в прах веднага щом Стрелецът се опита да го разгъне. Лицето на мумията приличаше на сбръчкана ябълка. Той внимателно докосна страната й. Вдигна се облаче прах и те вече виждаха в устата й, където проблясваше златен зъб.

— Газ — промълви Стрелецът. — Едно време са използвали газ, който да причини всичко това.

— Водили са войни с негова помощ — мрачно добави момчето.

— Да.

Имаше и други мумии, но не бяха много. Всичките бяха облечени в сини униформи със златни кантове. Стрелецът предположи, че газът е бил пуснат, когато не е имало нито пристигащи, нито заминаващи влакове. Вероятно в някой мрачен ден гарата е била атакувана от отдавна несъществуваща армия в името на отдавна несъществуваща кауза. Тази мисъл го потисна.

— По-добре да продължим — каза и тръгна към шосе 10 и дрезината. Но момчето отказа да го последва.

— Няма да дойда.

Стрелецът се обърна изненадан.

Лицето на Джейк бе изкривено, той трепереше.

— Няма да постигнеш целта си, докато съм жив. Сам ще опитам щастието си.

Стрелецът с безразличие кимна, изпитвайки омраза към самия себе си.

— Добре — каза, обърна се, тръгна по перона и когато стигна дрезината, с лекота скочи на платформата.

— Ти сключи сделка! — изкрещя Джейк подире му. — Сигурен съм!

Роланд не отвърна; внимателно положи лъка на пода на дрезината.

Момчето стискаше юмруци, лицето му бе изкривено в агония.

„Колко лесно е да блъфираш това момче — помисли си мрачно Стрелецът. — Отново и отново интуицията му го доведе до истината, и отново, и отново ти го водиш за носа — в края на краищата то няма други приятели освен теб.“

Внезапно осенила го мисъл (почти откровение) го накара да проумее, че всичко, което трябва да направи, е да се откаже, да обърне гръб, да вземе момчето със себе си и да го превърне в източник на нова сила. Не биваше да достига Кулата по такъв недостоен начин. Ако след няколко години се върне заедно с момчето, двамата заедно ще победят човека в черно.

„Как не — помисли си цинично той. — Как не.“

Потръпна, когато осъзна, че връщането означава смърт и за двамата — смърт или нещо по-лошо: щяха да попаднат в ръцете на живите мъртъвци, които бяха оставили зад себе си. Всичките му умения щяха да изчезнат. Е, може би оръжията на баща му щяха да останат и да се превърнат в тотеми като онази бензинова колонка.

„Бъди по-смел“ — лицемерно си каза той.

Хвана дръжката и започна да я движи нагоре-надолу. Дрезината се отдалечи от перона.

Момчето изкрещя: „Чакай!“ И хукна по диагонал към мястото, откъдето дрезината щеше да влезе в тунела. Стрелецът потисна мимолетното си желание да ускори и да изостави момчето.

Вместо това го хвана при скока му върху платформата. Когато Джейк се притисна към него, усети как сърцето под тънката риза пърха като сърчице на птиче.

Краят наближаваше.

Шумът от реката се усили, чуваха равномерния тътен дори когато спяха. Стрелецът, по-скоро за развлечение, отколкото по необходимост позволи на момчето да кара дрезината, докато той изпрати в мрака няколко стрели, привързвайки към всяка тънка бяла нишка.

Лъкът бе направо трагичен; наглед тетивата беше запазена, но всъщност беше прогнила и да се прицели му беше невъзможно. Дори смяната й нямаше да помогне. Стрелите не отлетяха далеч, но когато последната се върна, бе мокра и хлъзгава. Стрелецът само сви рамене, когато момчето го попита колко надалеч е успял да я изпрати, но си помисли, че едва ли е било на повече от стотина метра.