Стивън Кинг - Пустош

Преди два дни, докато Сузана дереше един заек, а Роланд се канеше да приготви вечерята, Еди се разхождаше в гората на юг от лагера. Малко преди това забеляза странна фиданка, която растеше от наскоро отрязан пън. Обзе го странно чувство — предположи, че е онова, което хората наричат deja vu — и впери поглед в дръвчето, което приличаше на дръжка за врата с неправилна форма. Някъде дълбоко в съзнанието си той регистрира факта, че устата му е пресъхнала.

След няколко секунди осъзна, че съзерцава фиданка, която стърчи от някакъв пън, но мисли за двора на сградата, в която живееха с Хенри — спомняше си топлия цимент и тежката миризма на боклуците в контейнера за смет. В лявата си ръка държеше цепеница, а в дясната стискаше закривен нож, взет от шкафа отдясно на умивалника. Фиданката, прорасла от пъна, събуди у него спомена за онзи мимолетен период, когато се бе влюбил в дърворезбата. Беше погребал спомена толкова дълбоко в паметта си, че първоначално не осъзна какво става.

Преди да започне работа, обичаше да си представя предмета, който щеше да се получи. Понякога виждаше кола или камион, друг път — куче или котка. Веднъж, спомняше си го много добре, видя лицето на каменен идол — някой от онези призрачни монолити, осеяли Великденските острови, за които бе прочел в „Нешънъл Джиографик“. Фигурката излезе сполучлива. Главното беше да издяла от парчето дърво колкото се може по-голяма фигурка. Невъзможно беше да използва цялото парче, но когато се постараеше, правеше страхотни неща.

В кората на пъна Еди видя нещо, което можеше да му свърши работа. Сигурно щеше да успее да го изреже с ножа на Роланд — най-острият и здрав инструмент, който някога бе държал.

Нещо вътре в дървото търпеливо чакаше да се появи някой — някой като него! — и да го освободи.

„Я го вижте тоя лигльо! Какво прави днес маминото синче? Къщичка за кукли? Нощно гърненце? Прашка, за да се преструва, че лови зайци като батковците? О-о-о… не е ли СТРАХОТНО?“

Еди се засрами, реши, че нещо е сгрешил; спомни си, че на всяка цена трябва да запази тайната. После се сети, че великият мъдрец и наркоман Хенри Дийн беше мъртъв. Този факт продължаваше да го учудва и да поражда у него ту чувство на тъга, ту на вина, примесена понякога с гняв. Два дни преди от зеления горски лабиринт да се появи мечокът, Еди изпита съвсем неочаквано чувство на облекчение и неудържима радост.

Беше свободен.

Взе ножа на Роланд, внимателно отряза фиданката, сетне се върна в лагера, седна под едно дърво и заоглежда новата си придобивка от всички страни. Не гледаше фиданката, а гледаше вътре в нея.

Сузана изчисти заека и го сложи в гърнето над огъня. Разпъна одраната кожа между две пръчки, като я завърза с парчета от вървите от дисагите на Роланд. След вечеря Еди щеше да я изчисти. С помощта на ръцете си тя се придвижи до Еди, който седеше, опрял гръб в ствола на огромен стар бор. Край огъня Стрелецът стриваше някакви тайнствени, но несъмнено вкусни билки и ги слагаше в гърнето.

— Какво правиш, Еди? — попита го Сузана.

Младежът едва овладя абсурдния импулс да скрие зад гърба си парчето дърво.

— Нищо — отвърна той. — Знаеш ли, реших да издялкам нещо. — Еди замълча, сетне добави: — Не ме бива особено.

Гласът му прозвуча сякаш се опитваше да я убеди, че наистина не го бива.

Сузана го погледна озадачена. В един миг изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, сетне явно премисли, сви рамене и реши да го остави на мира. Нямаше представа защо той се срамува, че дялка парче дърво — баща й го беше правил толкова често — но реши, че ако Еди поиска да поговорят за това, сам ще й даде знак.

Той разбираше, че чувството му за вина е нещо глупаво и безсмислено, но разбираше също, че предпочита да дялка разни фигурки, когато Роланд и Сузана не са в лагера. Явно старите навици трудно се променяха. Борбата с хероина се оказа фасулска работа в сравнение с борбата с комплексите от детството.

Когато двамата бяха извън лагера, ходеха на лов или пък Роланд учеше Сузана да стреля, Еди обработваше парчетата дърво с неподозирано умение и нарастващо удоволствие. Формата лежеше скрита в дървото, да, тук беше прав. Еди реши, че този път ще успее да измъкне от парчето дърво почти всичко, може би дори щеше да превърне чатала в удобно оръжие. Нищо особено в сравнение с револверите на Роланд, но все пак оръжие, изработено от самия Еди. Негово , Тази мисъл му доставяше огромно удоволствие.