Стивън Кинг - Пустош

Тичаше сред дърветата. Докато ускоряваше крачка, сенките и слънчевите зайчета, които падаха върху гърба му, образуваха подвижна мозайка. Вече слизаха по хълма. Сузана вдигна лявата си ръка, за да се предпази от един клон. В същия миг дясната й длан се вкопчи в ръкохватката на револвера.

„Два километра — помисли си тя. — За колко време се изминават два километра? За колко време, ако не се подхлъзне по килима, от иглички… може би прекалено много. Господи, моля те, запази го! Не позволявай с моя Еди да се случи нещо!“

Сякаш в отговор на молитвите й се разнесе ревът на невидимия звяр. Той прозвуча като гръм, отекна като тътен.

Мечокът бе най-голямото създание, обитаващо гората, известна някога като Голямата западна гора, а също и най-старото. В деня, когато се появи от мрачните и неизследвани простори на Външния свят, за да се превърне в страшен и неумолим господар на долината, огромните ели, които заобикаляха Роланд, бяха малки дръвчета.

Преди много години Древните, които обитаваха Западната гора (Роланд бе открил следи от тях през последните няколко седмици), избягаха, уплашени от огромния, безсмъртен мечок. Опитаха да го убият още щом откриха, че не живеят сами в новозаселените от тях територии, но макар стрелите им да довеждаха животното до бясна ярост, не можеха да го наранят сериозно. За разлика от останалите животни в гората, за разлика дори от дивите котки, които се срещаха из пясъчните хълмове на запад, гигантският мечок много добре знаеше кои са виновниците за причинената му болка. Разбираше откъде идват стрелите. Разбираше. За всяка стрела, забила се в сплъстената му козина, мечокът убиваше трима, четирима или дори половин дузина от Древните. Най-често убиваше деца, ако не успееше да се добере до тях, нахвърляше се срещу жените. Унижаваше мъжете воини, като не им обръщаше никакво внимание.

Постепенно, след като разбраха истинската му същност, хората прекратиха безполезните си опити да го убият. Той, разбира се, бе истинско изчадие адово или може би Божи пратеник. Наричаха го „Мир“, което на езика на Древните означаваше „Подземният“. На ръст достигаше двадесет и пет метра. След повече от осемнадесет века на абсолютно господство над Западната гора той умираше. Причината за смъртта му може би се криеше в някой микроскопичен организъм, погълнат с храната или с водата, а може би се дължеше на преклонната му възраст или пък на съчетанието от двете. Това нямаше особено значение; важен бе крайният резултат — колонията от бързо размножаващи се паразити разлагаше мозъка му. Mir , който дълги години се отличаваше с прецизен и жесток ум, полудя.

Гигантският мечок разбра, че в гората отново са се появили хора; той бе господарят на леса и макар гората да бе огромна, нищо в нея не можеше да убегне от погледа му. Беше се отдалечил от пришълците не защото се страхуваше от тях, а защото не го интересуваха. Сетне паразитите свършиха своето, мечокът полудя и реши, че това са Древните, които отново ще започнат да залагат капани, да палят гората и да му досаждат с гадните си номера. Само че този път, докато лежеше в последната си бърлога, разположена на петдесетина километра от лагера на пришълците, и се чувстваше още по-зле от вчера, Мир си помисли, че Древните най-после са му намерили цаката: отровили са го.

Този път реши не само да им отмъсти заради някаква драскотина, а да ги унищожи, преди отровата да го е довършила, но докато крачеше към лагера им, способността му да мисли изчезна. Остана само яростта, ръждиво проскърцване на локатора, разположен на главата му, който някога бе работил безшумно. Остана и изостреното обоняние, което го насочваше безпогрешно към миризмата, идваща от лагера на тримата пътешественици.

Мечокът, чието истинско име не бе Мир, се носеше през гората като огромен валяк, като крачеща кула с червеникаво-кафяви очи, които изгаряха от треска и лудост. Огромната му глава, окичена със счупени клони и борови иглички, се въртеше неуморно наляво и надясно. От време на време кихаше; неговото АП-ЧИХ! приличаше на приглушен взрив, а от ноздрите му излитаха облачета гърчещи се бели паразити. Лапите му с извити еднометрови нокти поваляха дърветата. Вървеше изправен и оставяше дълбоки следи в меката горска пръст. От него лъхаше свеж дъх на смола и воня на изпражнения.

Локаторът на главата му се въртеше и скърцаше, скърцаше и се въртеше.

Мечокът не се отклоняваше от курса си: право напред към лагера на онези, които бяха посмели да се върнат в неговата гора, които бяха посмели да му причинят болка. Древни или не, те трябваше да умрат. Когато видеше някое изсъхнало дърво, Мир се отклоняваше от пътя си, за да го прекърши. Сухият пукот галеше слуха му; когато стволът най-сетне паднеше на земята или се опреше на съседните дървета, мечокът продължаваше напред, окъпан от слънчевите лъчи, проникнали през облаците прахоляк.