Стивън Кинг - Пустош

По време на дългите нощи край огъня тя им беше разказала и това, и още много други неща. Стрелецът не бе разорат всичко, но бе слушал внимателно. И беше запомнил всичко. В края на краищата болката е оръжие. Понякога най-доброто оръжие.

— Какво ти става, Роланд? Защо ми напомняш тези гадости?

В очите й проблесна опасно пламъче; то му напомни за Алан, за добрия Алан, преди да излезе извън кожата си.

— Камъните са тези хора — тихо каза той. — Хората, които са те заключили в килията. Мъжете с палките и кучетата. Онези, които са те наричали черен боклук.

Посочи ги, пръстът му описа полукръг.

— Това е онзи, който се е хилил, докато те е щипал по гърдите. Ето другият, който е решил да провери дали не си скрила нещо в ануса си. Третият, нарекъл те шимпанзе в рокля за петстотин долара. Онзи, който е удрял с палката си по спиците на инвалидния стол, докато звукът едва не те е подлудил. Петият, който е нарекъл приятеля ти Леон педераст. А последният е Джак Морт. Тези камъни са онези мъже.

Тя дишаше тежко, гърдите й се повдигаха трескаво. Извърна се и насочи поглед към камъните, по които проблясваха люспи слюда. Някъде далеч зад тях се разнесе трясъкът от паднало дърво. Враните заграчиха още по-силно. Двамата бяха прекалено погълнати от играта, която бяха започнали, за да им обърнат внимание.

— Така ли? — попита задъхано тя. — Така ли?

— Да. А сега си кажи урока, Дийн, и бъди искрена.

Този път думите се отрониха от устата й като парчета лед. Дясната й ръка, поставена върху облегалката на инвалидния стол, трепереше леко; приличаше на автомобилен двигател, работещ на празен ход.

— Не се прицелвам с ръката си; този, който прави това, е забравил лицето на баща си. Прицелвам се с окото си.

— Добре.

— Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си. Стрелям с разума си.

— Винаги е било така.

— Не убивам с револвера си; който прави това, е забравил лицето на баща си. Убивам със сърцето си.

УБИЙ ги тогава заради баща си! — изкрещя Роланд. — ИЗБИЙ ГИ ДО КРАК!

Дясната й ръка прелетя светкавично разстоянието между облегалката на инвалидния стол и кобура. След миг вече стреляше, лявата й ръка натискаше ударника; движенията й бяха толкова бързи и прецизни, че напомняше колибри, което пърха с криле. Шест изстрела огласиха долината, пет от камъчетата, наредени върху канарата, бяха изчезнали.

За миг двамата останаха безмълвни — като че ли дори не дишаха — докато околните скали отразяваха ехото от изстрелите. Дори враните замълчаха, поне за миг.

Стрелецът пръв наруши тишината и с равен, но недвусмислен тон произнесе две думи:

— Много добре.

Сузана погледна оръжието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. От цевта излизаше струйка дим и се издигаше право нагоре. Сетне бавно го прибра в кобура под гърдите си.

— Добре, но не отлично. Пропуснах един.

— Така ли? — Роланд отиде до скалата и взе последния камък. Погледна го и го подхвърли към нея.

Тя го хвана с лявата си ръка; дясната остана близо до револвера, отбеляза с одобрение Стрелецът. Сузана стреляше по-добре от Еди, идваше й някак си отръки, но младежът бе усвоил този урок по-бързо от нея. Ако беше участвала в престрелката в нощния клуб на Балазар, щеше да се справи по-добре. Но тя също напредваше. Младата жена погледна камъка и видя драскотината в горния му край.

— Само си го одраскала — каза Роланд, когато се върна до нея, — но понякога и това е достатъчно. Ако одраскаш противника, попречиш му да се прицели… — той замълча. — Защо ме гледаш така?

— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш?

— Не. Не мога да чета мислите ти.

В гласа му звучеше оправдание и тя поклати ядосано глава. Бързите й превъплъщения от един човек в друг го изкарваха понякога извън нерви; очевидната му неспособност да каже нещо различно от това, което мисли, я вбесяваше. Той беше най-праволинейният човек, когото някога бе срещала.

— Добре — каза, — ще ти обясня защо те гледам така. Защото това беше мръсен номер. Каза, че не можеш да ме зашлевиш, дори да го заслужавам… но или ме излъга, или си много глупав, а аз зная, че не си глупав. Хората не винаги ти удрят шамар в буквалния смисъл, това може да ти каже всеки мъж или жена от моята раса. В моя край казваха: „Камъни и сопи костите ми чупят…“

— „… а от шегите им не ме боли“ — завърши той.

— Е, не е точно така, но си близо до истината. Все същата гадост, каквото и да си говорим. Заболя ме от думите ти, Роланд, а ти стоиш и се преструваш, че нищо не е станало.