Стивън Кинг - Пустош

Преди два дни Еди Дийн се захвана отново с дърворезба — за пръв път се опита да издяла нещо, когато бе на дванайсет години. Спомняше си, че това му бе доставило удоволствие, вярваше също, че му идва отръки. Не можеше да твърди категорично, че има талант, но едно нещо му го подсказваше: раздразнението на Хенри, по-големият му брат, когато го видеше да дялка нещо.

„О, я го вижте тоя лигльо — казваше Хенри. — Какво правиш днес, маминото? Къщичка за кукли? Цукало за малкия Еди? О… не е ли СТРАХОТНО?“

Хенри никога не забраняваше на по-малкия си брат да прави каквото и да било; никога не казваше: „Я зарежи това, брато! Разбираш ли, много е готино, а когато правиш толкоз готини неща, просто се изнервям. Разбираш ли, аз съм този, който трябва да прави готините неща. Аз, Хенри Дийн. Така че можеш да отнесеш някоя тупалка. Няма да ти кажа: «Престани, че ме изнервяш», защото ще прозвучи малко откачено. Но мога да те ступам, щото така правят батковците, нали? Това си е част от имиджа. Ще те дразня, ще се заяждам, ще ти се подигравам, докато не… ПРЕСТАНЕШ! Ясно ли е!“

Това не се харесваше на Еди, но в семейство Дийн нещата обикновено ставаха така както искаше Хенри. И доскоро това им изглеждаше нормално — просто изглеждаше . Причините за това бяха две. Едната бе явна, а другата — скрита.

Явната причина бе, че Хенри Трябваше Да Се Грижи за Еди, докато госпожа Дийн ходеше на работа. Трябваше Да Се Грижи през цялото време, защото бяха имали и сестричка, която… Ако беше жива, щеше да е с четири години по-голяма от Еди и с четири години по-малка от Хенри, но разбирате ли, ако беше жива. Един пиян шофьор я прегази, когато Еди бе само на две годинки. Когато колата я връхлетя, Глория гледаше как съседските деца играят на дама.

В детството си Еди често си мислеше за сестра си, особено докато слушаше как Мел Алан коментира мачовете от бейзболната лига. Когато някой играч отбележеше точка, Мел възкликваше: „Майчице, той направо ги размаза! ДО СКОРО!“ Е, и онова пиянде размаза Глория Дийн, майчице. Сега Глория е горе на небето. Това обаче не се бе случило, защото властите на щата Ню Йорк не бяха взели книжката на онзи нещастник след третата му катастрофа или защото Господ бе решил да духне свещичката на Глория. Това, както госпожа Дийн непрекъснато повтаряше на синовете си, се бе случило, защото Нямаше Кой Да Се Грижи За Глория.

Задължение на Хенри бе да се грижи и с Еди да не се случи нещо лошо. Той се справяше със задачата, макар и не особено лесно. По този въпрос двамата с майка му бяха на еднакво мнение. Непрекъснато повтаряха на Еди какви жертви прави брат му, за да го предпази от пияните шофьори, крадците, наркоманите и може би дори от враждебно настроени извънземни, които кръстосваха околността с летящите си чинии и отвличаха малки деца като Еди Дийн. Хенри бе достатъчно изнервен от тези задължения, затова малкият не биваше да го дразни. Ако Еди правеше нещо, което не се харесваше на брат му, трябваше да престане на секундата. По този начин се отплащаше на батко си, задето той прекарваше цялото си време в Грижи За Него. Ако погледнеш нещата от този ъгъл, ще разбереш, че просто не е честно да превъзхождаш Хенри в каквото и да било.

Сетне идваше скритата причина. Тя беше още по-важна, защото никой не смееше да я изрече на глас: Еди не можеше да си позволи да бъде по-добър от Хенри, защото брат му не го биваше за нищо… освен Да Се Грижи За Еди, разбира се.

На игрището близо до блока, в който живееше семейство Дийн, Хенри научи Еди да играе баскетбол. Кварталът им бе осеян с мрачни железобетонни постройки, на хоризонта извисяваха снага небостъргачите на Манхатън, които приличаха на мираж. Всички в квартала чакаха с нетърпение чековете със социалната помощ. Еди бе по-малък от Хенри с осем години и доста по-дребен, но много по-бърз. Имаше вроден усет към играта; стъпеше ли на напуканото циментово игрище, хванеше ли топката, никой не можеше да го спре. Беше много бърз, но това не беше главното. По-важно беше, че Еди беше по-добър от Хенри. Ако не го беше разбрал от резултатите от игрите по двойки, то трябваше да му го подскажат мрачните погледи на брат му и ударите с юмрук по рамото, с които той го награждаваше на връщане у дома. Тези удари Еди трябваше да приема като добродушна закачка. Баткото възкликваше весело, свиваше ръка в юмрук, издаваше напред едно от кокалчетата и удряше Еди в бицепса. Това трябваше да изглежда като шега, но болката беше страхотна. Хенри не се шегуваше, а предупреждаваше: „Не ме прави за смях, брато, не забравяй, че аз съм Този, Който Се Грижи За Теб!“ Същият принцип важеше и за четенето… бейзбола, математиката, дори за скачането на въже, което си беше игра за момичета. Това, че Еди беше по-добър или можеше да бъде по-добър, на всяка цена трябваше да остане тайна. Защото беше по-малкият брат. Защото Хенри Се Грижеше За Него. Но най-важната част от скритата причина бе и най-простата: Еди трябваше да пази тайна, защото Хенри му беше батко и Еди го обожаваше.