Стивън Кинг - Пустош

— Какво да правим? — изкрещя тя на Роланд. — Това чудовище ще го свали на земята. Какво да правим?

Роланд направи опит да се съсредоточи, но онова странно чувство се върна отново — чувство, което не го напускаше напоследък и което напрежението изостряше още повече. Сякаш в съзнанието му живееха двама души. Всеки от тях имаше свои спомени и когато започнеха да спорят, всеки твърдеше, че неговите са истински, Стрелецът се чувстваше като разрязан на две. Направи отчаяно усилие да помири двете половини и успя… поне за момента.

— Това е един от Дванайсетте! — възкликна той. — Един от Пазителите! Трябва да е Пазител! Но не очаквах…

Мечокът отново се опита да свали Еди. Заудря дървото като боксьор. Посипаха се счупени клони, които застлаха земята със зелен килим.

— Какво? — изпищя Сузана. — Къде са останалите?

Роланд затвори очи. В главата му прокънтя нечий глас:

„Момчето се казваше Джейк!“ А друг глас възрази: „НЯМАШЕ никакво момче! НЯМАШЕ никакво момче и ти го знаеш!“

„Разкарайте се и двамата!“ — изръмжа той мислено, след което продължи на глас:

— Стреляй! Простреляй го в задника, Сузана! Той ще се обърне и ще се хвърли към нас! Тогава гледай да уцелиш онова нещо на главата му. То…

Звярът изрева отново. Отказа се да удря дървото и продължи да го разклаща. Стволът на елата изпука тревожно.

Роланд изчака пращенето да заглъхне и изкрещя:

— Според мен прилича на шапка! Малка стоманена шапка! Простреляй я, Сузана! Гледай да не пропуснеш!

Изведнъж я облада ужас — ужас и потискаща самота.

— Не! Няма да улуча! Стреляй ти, Роланд!

Тя понечи да извади револвера от кобура, за да му го подаде.

— Не мога! — изкрещя Стрелецът. — Не и от този ъгъл! Ти трябва да го направиш! Това е истинско изпитание и гледай да не се провалиш!

— Роланд…

— Опитва се да прекърши върха на дървото! — изкрещя й. — Не виждаш ли?

Тя погледна револвера в ръката си. Сетне вдигна поглед към поляната, към огромната мечка, скрита сред облак прах и зелени иглички. Сетне погледна към Еди, който се поклащаше като метроном. Вероятно другият револвер на Роланд беше у него, но младежът не можеше да го използва, без да падне от дървото като гнила круша. Освен това не знаеше къде да се прицели.

Тя вдигна оръжието. Стомахът й се сви на топка.

— Дръж ме здраво, Роланд — извика. — Ако не…

— Не се тревожи за мен!

Сузана стреля два пъти, направи го точно според инструкциите на Роланд. Тежкият гръм заглуши рева на мечката, която разтърсваше дървото. Видя двата куршума да се забиват в задните части на звяра на два-три сантиметра един от друг.

Чудовището изпищя първо от изненада, сетне от болка, а накрая и от гняв. Една от огромните му предни лапи се появи сред гъстия облак клони и зелени иглички и опипа раненото място. Лапата се обагри с капеща кръв, сетне изчезна от погледа на Сузана. Тя си представи как мечокът я поднася към муцуната си и я оглежда внимателно. Чу се шум, трясък, звярът се обърна и застана на четирите си лапи. Сърцето й трепна, когато успя да го разгледа. По муцуната му беше избила пяна, огромните му очи блестяха като прожектори. Рунтавата му глава се завъртя първо наляво… сетне надясно… после се вторачи в Роланд, който стоеше разкрачен и придържаше Сузана на раменете си.

Звярът страховито изрева и се втурна напред.

„Покажи какво си научила, Сузана Дийн, и гледай да се представиш добре.“

Мечокът се носеше към тях на подскоци; приличаше на внезапно оживяла машина от някоя фабрика, върху която бяха метнали огромен китеник, прояден от молци.

„Прилича на шапка! На малка стоманена шапка!“

Внезапно осъзна, че онова на главата на звяра приличаше на чиния на радар — умален модел на онази, която бе видяла в онази документална поредица за средствата за електронно следене, които да предупредят за руско нападение. Антената беше по-голяма от камъчетата, по които Сузана бе стреляла, но и разстоянието беше по-голямо. Играта на светлини и сенки й пречеше да се прицели точно.

Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си Стрелям с разума си.

Не мога да го направя!

Не стрелям с ръката си; който прави това е забравил лицето на баща си.

Ще пропусна! Зная, че ще пропусна!

Не убивам с револвера си; който прави това…

— Стреляй! — изкрещя Роланд. — Стреляй, Сузана!

Още не натиснала спусъка, тя видя куршумът, насочен единствено от желанието й да поразява целта. Страховете й се изпариха. Остана единствено студен разум. Помисли си: „Ето какво изпитва той. Господи, как издържа?“