Стивън Кинг - Пустош

— Убивам със сърцето си, копеле — процеди тя и револверът изтрещя.

Сребристата антена се въртеше около стоманената си ос, която стърчеше от главата на звяра. Куршумът на Сузана попадна в самия й център и я пръсна на стотици блещукащи парченца. По оста пробягаха сини пламъци, които обхванаха муцуната на мечока. В агонията си чудовището се изправи и изрева, предните му лапи пореха безцелно въздуха. То се завъртя в кръг и замаха, сякаш се канеше да полети. Опита се да изреве, но от гърлото му излезе странен пронизителен звук, напомнящ сирените за противовъздушна отбрана.

— Много добре! — прошепна изтощено Роланд. — Отличен изстрел.

— Да стрелям ли отново? — попита неуверено младата жена. Звярът продължаваше да се върти лудешки в кръг, но сега тялото й едва пазеше равновесие. Блъсна се в едно дръвче, отскочи, едва не падна, сетне отново се завъртя в кръг.

— Няма нужда — отвърна Роланд. Тя усети как ръцете я хващат здраво през кръста и я повдигат. Секунда по-късно Сузана седеше на земята. Еди бавно и неуверено се спускаше по дървото, но тя не го виждаше. Сузана не можеше да откъсне поглед от огромната мечка.

Край Мистик, щата Кънектикът, бе видяла китове, които вероятно бяха по-големи, много по-големи от мечока, но това бе най-едрото животно на сушата. И несъмнено умираше. Ревът на звяра премина в гъргорене, очите му, макар и широко отворени, не виждаха нищо. Той описваше безсмислени кръгове по поляната, прегази палатката, която Сузана и Еди бяха стъкмили, прекърши няколко дръвчета. Сузана виждаше стоманения прът, който стърчеше от главата на чудовището. От основата се издигаше дим, сякаш куршумът й бе подпалил мозъка му.

Еди достигна най-ниския клон на дървото, което бе спасило живота му, и седна на него.

— Пресвета Дево! — възкликна. — Това стана пред очите ми и въпреки това не мога да повярвам…

Животното се обърна към него. Младежът скочи пъргаво и хукна към спътниците си. Звярът не го забеляза и се заклатушка към дървото, превърнало се в убежище за Еди, опита се да го обгърне с лапи, но не успя и се строполи на земята. Едва сега чуха звуците, които идваха от вътрешността на туловището му, звуци, които напомниха на младежа за ръмженето на двигател на огромен камион.

Последва нов спазъм, тялото на звяра се изпъна назад. Ноктите на предните му лапи се забиха в муцуната му. Бликна кръв, примесена с червейчета. Земята потрепери, когато чудовището падна, сетне то застина неподвижно. След толкова много векове съществото, което Древните бяха нарекли Мир — свят под света — беше мъртво.

Еди вдигна Сузана, прегърна я през кръста с лепкави от смолата ръце и я целуна страстно. От него вонеше на пот и смола. Погали го по лицето, по врага; прокара пръсти през влажната му коса. Обзе я лудешки порив да опипа всяка част от тялото му, да се увери, че е жив и здрав.

— Едва не ме докопа — изстена младежът. — Все едно бях попаднал на маскен бал в лудница. Какъв изстрел! Сузи, какъв изстрел!

— Надявам се повече да не ми се налага да правя нещо подобно — отвърна тя… но някакъв вътрешен глас се изсмя подигравателно. Гласът искаше да й каже, че тя няма търпение да опита отново. А този глас беше толкова студен. Студен.

— Какво беше… — започна Еди, обръщайки се към Роланд, но Стрелецът вече стоеше там. Беше се запътил бавно към мечката, която лежеше на земята. От вътрешността й продължаваше да се разнася жуженето на някакъв механизъм, който всеки момент щеше да спре.

Роланд видя ножа си, забит дълбоко в ствола на едно дърво, близо до старата ела, спасила живота на Еди. Издърпа го и избърса в ризата си от мека еленова кожа. Застана до мечока и го погледна със смесено чувство на съжаление и възхищение.

„Привет, страннико — поздрави го мислено той. — Привет, стари приятелю. Никога не съм предполагал, че съществуваш. Алан вярваше, Кътбърт също — но Кътбърт вярваше във всичко — аз обаче бях упорит скептик. Смятах те за герой от поредната детска приказка… поредната измислица на старата бавачка. Но те срещнах тук, още една реликва от добрите стари времена като водната помпа в крайпътната станция, или старите машини в недрата на планините. Да не би мутантите да са последните оцелели потомци на хората, обитавали някога тази гора, избягали от нея, за да се спасят от гнева, ти? Не зная, никога няма да узная… но Ми струва логично. Да. Сетне се появих аз с моите приятели — моите нови приятели, които донесоха твоята смърт, и които започват да приличат на старите ми приятели, носещи със себе си смърт. Дойдохме, очертахме магически кръг и изплетохме отровна мрежа; сега ти лежиш тук мъртъв в нозете ни. Светът отново се промени, приятелю, и този път излишен се оказа ти.“