Стивън Кинг - Магьосникът

— Е — отбеляза тя, докато се наместваше — схванал си главното, сладур.

— Тогава без съмнение ще си намерим още обувки, ако Господ пожелае — каза Роланд.

Джейк надничаше в раницата си и разглеждаше вещите и храната, които бяха сложени там от неизвестна ръка. Измъкна опаковано пилешко краче, погледна го и се обърна към Еди:

— Как смяташ, кой е опаковал тези неща?

Еди вдигна вежди, сякаш питаше Джейк как може да е толкова глупав.

— Палавите елфи — отвърна, — кой друг? Да тръгваме.

Спряха до горичката, петима странници сред безлюдната земя. Пред тях, пресичайки равнината, се полюшваше ивица трева, точно съответстваща на лентата от облаци в небето.

Пътят на лъча. Някъде напред, където този Лъч се срещаше с останалите, се издигаше Тъмната кула. Еди си помисли, че ако вятърът духаше към тях, щеше да подуши и миризмата, която се излъчваше от каменните стени.

И силния аромат на рози.

Стисна ръката на Сузана. Тя взе ръката на Роланд, а той тази на Джейк. Ко спря на две крачки пред тях с вдигната глава, вдишваше есенния въздух, който разрошваше козината му с невидими пръсти, златистите му очи бяха широко отворени.

— Ние сме ка-тет — каза Еди. С учудване установи колко се е променил; беше станал непознат дори за себе си. — Ние сме един от многото.

— Ка-тет — повтори Сузана. — Един от многото.

— Точно така — съгласи се Джейк. — Напред!

„И мечка, и рибка, и зайче, и птичка“ — помисли си Еди. Отново поеха по Пътя на лъча и към Тъмната кула.

Сцената, в която Роланд побеждава стария си учител Корт и отива при проститутката, беше написана през пролетта на 1970-та. Онази, в която бащата на Роланд се появява на следващата сутрин, беше сътворена през лятото на 1996-та. Въпреки че между двете събития в повествованието са изминали само шестнадесет часа, в живота на разказвача са изтекли двадесет и шест години. Но настъпи момент когато се озовах до леглото на проститутката, а от другата му страна стоях пак аз — единият от нас бе безработно момче с дълга черна коса и брада, а другият — преуспелият писател.

Споменавам го само защото обобщава странните си преживявания с Тъмната кула. Написал съм достатъчно романи и разкази, за да запълня цяла въображаема слънчева система, но разказът за Роланд е моят Юпитер — планета, която смалява останалите (поне от моя собствена гледна точка), място със странна атмосфера, невероятен пейзаж и невероятно гравитационно притегляне. Смалява останалите ли казах? Мисля, че всъщност е нещо повече. Започвам да разбирам, че светът на Роланд (или световете) в действителност съдържа всички останали, които съм създал: в Средния свят има място за Флаг, за Ралф Робъртс, за скитащите момчета от „Очите на дракона“, дори и за отец Калахан, прокълнатия от Бога свещеник от „Сейлъмс Лот“, който напуска Нова Англия с автобус и се събужда при прекосяването на границата на ужасната страна Тъндърклап. Там явно се събират всички, а и защо не? Средният свят е измислен пръв, преди тях, сън в дълбините на сините смъртоносни очи на Роланд.

На тази книга й трябваше доста време да бъде създадена — мнозина читатели, които харесват приключенията на Роланд, буквално виеха от нетърпение — и съм длъжен да им се извиня. Причината е най-добре изказана в мисълта на Сузана, когато тя се подготвя да каже на Блейн първата загадка от състезанието им: „Трудно е да започнеш“ . Няма нищо друго в тези страници, с което бих се съгласил така напълно.

Знаех, че „Магьосникът“ означава завръщане към юношеството на Роланд и първата му любовна история — и се плашех до смърт. Много по-лесно е да пишеш криминални романи, поне за мен любовните са трудна работа. Ето защо непрекъснато отлагах, извъртах се и премислях, а книгата си оставаше ненаписана.

Накрая я започнах в мотелската си стая на моя лаптоп, след като бях приключил работата си върху минисериала на „Сиянието“. Докато пътувах на север през пустинните земи на Западна Небраска (където, както ми се случи веднъж, когато пак се прибирах от Колорадо, ми хрумна идеята за разказа, наречен царевичните деца) осъзнах, че ако не започна скоро, никога няма да напиша тази книга.

„Но вече не си спомням каква е романтичната любов — казах си. — Сега знам какво е да си женен, познавам зрялата любов, а на четиридесет и осем човек забравя страстта и чувствата на седемнадесетгодишните.“

„Ще ти помогна“ — дойде отговорът. Не знаех на кого принадлежи този глас, който чух онзи ден отвъд Тетфорд, но сега знам, защото бях погледнал в очите му, докато стояхме до леглото на проститутката в страната, която е напълно реална във въображението ми. Любовта на Роланд към Сюзан Делгадо (и нейната към него) е онова, за което ми разказа момчето, започнало навремето тази история. Ако романът ви хареса, то е благодарение на него. Ако ли не, преводът, който направих на разказа, не е добър.