Стивън Кинг - Магьосникът

Похапнаха с гръб към горичката и с лице към далечния проблясък на Зеления дворец. „Ако светлината започне да угасва след час-два, все едно сме вечеряли“ — помисли си Еди, но не вярваше да се наложи. Вътрешният му часовник отново работеше и това мистериозно средство предполагаше, че е рано следобед.

Той се изправи, вдигна като за наздравица червено-бялата кутийка и се ухили към невидимата камера:

— Когато пътувам през страната на Оз в моето такуро „Спирит“, пия Ноз-а-Ла. Кара ме да съм щастлив, че съм човек! Кара ме да разбирам Господ! Дава ми лице на ангел и топки на тигър! Когато пия Ноз-а-Ла, си казвам: „Леле, не е ли готино да си жив?“ Казвам…

— Сядай долу, мошенико — каза, смеейки се, Джейк.

— Ка — съгласи се Ко. Муцуната му беше опряна на глезена на момчето и той се взираше в сандвича му с огромен интерес.

Еди се накани да седне, но странното листо-албинос отново привлече вниманието му. „Това не е листо“ — помисли си той и се приближи да го разгледа. Не, не беше листо, а парче хартия. Обърна го и прочете написаното: „дрън дрън“ и „всичко си е все едно“. Вестниците обикновено не са празни от едната страна, но Еди не беше изненадан да открие, че този е — „Оз Дейли Бъз“ беше само имитация.

Но и празната му страна не беше празна. Върху нея с красиви, изящни букви, беше отпечатано следното съобщение:

СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ НЯМА ДА ВИ ОСТАВЯ.

ОТКАЖЕТЕ СЕ ОТ КУЛАТА.

ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ.

И ДА ИЗКАРАТЕ ВЕЛИК ДЕН. — Р.Ф.

Под това се мъдреше малка рисунка.

Еди показа бележката на приятелите си. Роланд я взе последен, опипа хартията и я върна на Еди.

— Р. Ф. — каза Еди. — Човекът, който управляваше Тик Так. Това е от него, нали?

— Да. Сигурно той е пренесъл Тик Так от Луд.

— Разбира се — мрачно промърмори Джейк. — Този Флаг изглежда като някой, който моментално ще разпознае първокласния измамник. Но как е стигнал тук преди нас? Кое може да е по-бързо от-Блейн Моно, мътните го взели?

— Някоя врата — отвърна Еди. — Може да са минали през една от онези специални врати.

— Бинго! — възкликна Сузана.

— Във всеки случай предложението му го бива — намеси се Роланд. — Настоявам да го обмислите съвсем сериозно. Ако искате да се върнете в своя свят, ще ви позволя.

— Роланд, не мога да повярвам! — изумено извика Еди. — Да приказваш такива работи, след като ни принуди да дойдем до тук!

— Направих го преди да ви опозная като приятели — отвърна Роланд. — Преди да се науча да ви обичам, както обичах Алан и Кътбърт. И преди да ме насилят да… си спомня някои сцени. Да го правя беше… — Млъкна, погледна към краката си (беше си сложил отново старите ботуши) и се замисли. След това вдигна глава. — Това беше част от мен, която не се е движила или говорила в продължение на години. Мислех, че е мъртва. Но не беше. Отново се научих да обичам и съм убеден, че това вероятно е последният ми шанс за обич. Бавно схващам — Ванай и Корт винаги го казваха, както и баща ми, — но не съм глупак.

— Тогава не се дръж така — каза Еди. — Или се отнасяй с нас като преди.

— Истината е следната: наистина убивам приятелите си. И не съм сигурен, че мога да понеса това да се случи отново. Особено с Джейк… Аз… Няма значение. Нямам думи да го опиша. Но за пръв път, откакто се обърнах и убих майка си, може би намерих нещо по-важно от Кулата.

— Предполагам, че мога да го разбера.

— Също и аз — намеси се Сузана. — Но Еди е прав за ка .

— Тя взе бележката. — Роланд, не можеш да говориш за това.

— … ка , — после да се откажеш само защото са ти се изчерпали запасите ти от воля и търпение.

— Воля и търпение са отлични думи — отбеляза Роланд, — но има и една лоша, която означава същото нещо. Нарича се обсебвам.

Тя отхвърли това с нетърпеливо свиване на рамене:

— Захарче, всичко това е въпрос на ка , или ка не съществува. — Тя хвърли бележката.

— Както и да го наричаш, пак си си мъртъв, ако те сполети — каза Роланд. — Раймър, Торин, Джонас, майка ми…

Кътбърт… Сюзан! Само ги попитай. Който и да е от тях. Ако можеш.

— Пропускаш най-важната част — каза Еди, — не можеш да ни отпратиш. Не осъзнаваш ли това, глупако? Дори ако имаше врата, не бихме минали през нея. Или греша?

Погледна към Джейк и Сузана. Те поклатиха глави. Дори Ко стори същото.

— Ние се променихме — промълви Еди. — Ние… — Сега на него му липсваха думи. Как би могъл да изрази желанието си да види Кулата… и също така силното си желание да продължи да носи револвера с ръкохватка от сандалово дърво.