Стивън Кинг - Магьосникът

Джейк има време само да погледне от огледалото към жената, която в действителност стои на прага — само време колкото да осъзнае, че и той е бил измамен.

Може би Роланд също разбира истината, в последната част от секундата — че жената, на прага, в крайна сметка е именно майка му, нещото в ръцете й не е змия, а колан, направен за него, подарък в името на помирението, може би и че кълбото го е излъгало по единствения начин, по който е можело… с отражението.

Във всеки случай е твърде късно. Оръжията са извадени и стрелят, ярките им жълти пламъчета осветяват стаята. Той дръпва спусъка на всеки револвер по два пъти и четирите изстрела повалят Габриел Дисчейн обратно в коридора, тя още се усмихва.

Умира с усмивка.

Роланд стои като вкаменен, с димящите револвери в ръце, лицето му е сгърчено от изненада и ужас, най-сетне започва да проумява истината за това, което ще трябва да носи със себе си през целия си живот: използвал е оръжията на баща си, за да убие майка си.

Дрезгав смях изпълва стаята. Роланд не се обръща; смразен е от гледката на жената, със синя рокля и черни обувки, която лежи в локва кръв; жената, която е дошъл да спаси и вместо това е убил. Ръчно изработеният колан е паднал върху окървавеното й тяло.

Джейк се обръща и не се изненадва да види зеленоликата жена със заострена черна шапка, която плува в топката. Това е злата вещица, от Изтока, и също така Рия от Кьос. Тя зяпа към момчето и му се зъби с най-ужасната усмивка, която Джейк някога е виждал.

— Изгорих глупавата девойка, която обичаше — да, изгорих я жива, тъй сторих — и сега те накарах да. Убиеш майка си. Не съжаляваш ли вече, че уби змията ми, Стрелецо? Моят беден, сладък Ермот? Отказваш ли се от нечестните си игри?

Той явно не я чува, втренчен в своята майка. Скоро ще пристъпи към нея, ще коленичи, но не още; не сега.

Лицето в топката се обръща към тримата пътешественици и постепенно се променя, състарява се, оплешивява и се разпада — превръща се в лицето, което Роланд беше видял в лъжливото огледало. Стрелецът е неспособен да види бъдещите си приятели, но Рия ги вижда.

— Откажете се! — изграчва тя. — Това е крясъкът на гарван, кацнал на изсъхнал клон. — Откажете се! Оставете Кулата!

— Никога, мръсницо! — изкрещява Еди.

— Видяхте какъв е той! Какво чудовище е! И това е само началото, да знаете! Питайте го какво се е случило с Кътбърт! И с Алан — способността му да прониква, в мозъците на хората не го спаси накрая. Питайте го какво стана с Джейми Ди Къри! Той никога не е имал приятел, когото да не е убил, никога не е имал любовница, която да не е мъртва.

— Върви си по пътя — казва Сузана — и ни остави да следваме нашия.

Зелените, сгърчени устни на Рия се извиват в отвратителна гримаса:

— Той уби собствената си майка! Какво мислиш, че ще стори с теб, глупачке!

— Не я е убил! — виква Джейк. — Ти я уби. Сега се махай!

Пристъпва към топката с намерението да я разбие в пода… и може да го направи, осъзнава, защото е истинска. Това е единственото нещо във видението, което е реално. Но преди да я докосне, вътре като експлозия проблясва розова светлина. Джейк вдига ръце към лицето си, за да защити очите си от ослепяване, след това, (топя се, топя се, какъв свят, о какъв свят) пада, върти се отново в розовия ураган, лети извън Оз и към Канзас, извън Оз и към Канзас, извън Оз и към…

— … къщи! — промърмори Еди. Гласът му звучеше като през памук. — Отново вкъщи, защото няма нищо по-хубаво от родния дом.

Опита се да отвори очи и отначало не успя. Все едно бяха залепени. Сложи опакото на дланта си на челото си и дръпна нагоре, изпъвайки кожата на лицето си. Този път стана: очите му се отвориха. Не видя обаче нито тронната зала на Зеления дворец, нито (и това всъщност очакваше да види) богато украсената, но някак клаустрофобна спалня, в която беше стоял досега.

Лежеше на полянка с осланена трева. Наблизо имаше горичка, по клоните на някои от дърветата още висяха изсъхнали листа. На един от тях имаше странно бяло листо. Чуваше се приятно ромолене на течаща вода. Изоставена сред тревата, стоеше новата и хубава инвалидна количка на Сузана. По колелата имаше кал, забеляза Еди, както и няколко изсъхнали листа, заклещени между спиците. И няколко стиски трева. По небето плуваха тъмни облаци.

„Небето беше чисто, когато влязохме в Двореца“ — помисли си той и осъзна, че времето отново се беше приплъзнало. Колко точно, не искаше да знае — светът на Роланд беше като зъбчато колело с опадали зъби — никога не знаеш кога времето ще върви както трябва или пък ще вземе да се надбягва с теб.