Стивън Кинг - Магьосникът

— Това е ка ! — промърмори. Нищо друго не му дойде на ум, но беше задоволително обяснение.

— Ака! — повтори Роланд след моментно колебание. Тримата смаяно го зяпнаха.

Роланд от Гилеад се беше пошегувал.

— Не разбрах само едно от всичко, което видяхме — каза колебливо Сузана. — Защо майка ти се криеше зад завесата, когато ти влезе, Роланд? Да не би да е имала намерение да…

— Прехапа устни, сетне добави: — Да не е искала да те убие?

— Ако се е канела да го стори, нямаше да избере колан за оръжие. Самият факт, че ми е приготвила подарък — а той точно това и беше, инициалите ми бяха отбелязани на него — предполага, че е имала намерение да ме моли за прошка. Че се е променила…

„Знаеш ли го със сигурност или само ти се иска да вярваш?“ — зачуди се Еди. Беше въпрос, който никога не би задал. Роланд беше преминал през достатъчно изпитания, беше успял да ги върне на Пътя на лъча чрез разкриването на този кошмарен край на посещението в апартамента на майка му, и това беше достатъчно.

— Мисля, че се криеше от срам — каза Стрелецът. — Или защото е искала да обмисли как да ме заговори. Или как да ми обясни…

— А топката? — нежно го попита Сузана. — Беше ли тя на шкафчето, където я видяхме? И откраднала ли я беше тя от баща ти?

— Отговорът ми е положителен и за двата въпроса. Въпреки че… дали я е откраднала? — Явно задаваше въпроса на самия себе си. — Баща ми знаеше много неща, но понякога ги пазеше в тайна.

— Както е знаел, че майка ти и Мартин са любовници? — попита Сузана.

— Да.

— Но… едва ли вярваш, че баща ти би ти позволил да… да…

Роланд я погледна с разширени, мътни очи. Сълзите му бяха пресъхнали, но когато се опита да й се усмихне, не успя.

— Да е позволил на сина си да убие жена му ли? Не, не бих казал. Въпреки че ми се иска, не мога. Това, че би предизвикал такова нещо да се случи като човек, който си играе на „замъци“… не мога да повярвам. Но дали би позволил на ка да следва курса си? Да, най-вероятно.

— Какво стана с топката? — попита Джейк.

— Не знам. Бях припаднал. Когато се съвзех, още бях сам, а майка ми лежеше мъртва. Никой не беше чул изстрелите — стените на замъка са от масивен камък, а и цялото крило най-вероятно е било празно. Кръвта й се беше съсирила. Коланът, който беше изработила, беше окървавен, но аз го взех и си го сложих. Носех този кървав дар доста години и как го загубих е друга история — ще ви я разкажа някой път, защото е свързана с търсенето на Кулата… Но все пак някой бе влизал и бе взел кълбото на Магьосника.

— Рия? — попита Еди.

— Съмнявам се. Видях я отново, знаете ли… — Той млъкна, но в очите му се появи мрачен блясък. Еди го беше виждал преди и знаеше, че означава смърт.

Джейк беше взел бележката и посочи към малката рисунка под съобщението:

— Знаеш ли какво е това?

— Струва ми се, че е сигулът на мястото, което посетих първия път с топката. Земята на име Тъндърклап! — Той ги огледа един по един. — Мисля, че там ще се срещнем отново с този човек — това нещо , — наречено Флаг! — Обърна се в посоката, откъдето бяха дошли, движейки се като сомнамбули. — Канзас, през който преминахме, беше неговият Канзас, а чумата, която е поразила земята, беше негова зараза. Или поне така си мисля.

— Но може и да не остане тук — каза Сузана.

— Може да се разпространи — прошепна Еди.

— В нашия свят — добави Джейк.

Все още загледан към Зеления дворец, Роланд промърмори:

— Във вашия свят или в някой друг…

— Кой е Пурпурният крал? — попита внезапно Сузана.

— Нямам представа.

Стояха смълчани и наблюдаваха как Роланд гледа към двореца, където беше срещнал лъжливия магьосник и истинския спомен, с което някак си беше отворил врата към собствения си свят.

„Нашият свят — помисли си Еди и прегърна Сузана. — Сега е наш свят. Ако се върнем в Америка, а сигурно ще ни се наложи преди това да приключи, ще бъдем странници в странна страна, независимо чие «кога» е там. Сега това е нашият свят. Светът на Лъчите, Пазителите и Тъмната кула!“

— Скоро слънцето ще залезе — каза той на Роланд и сложи колебливо ръка на рамото му. — Предлагам да тръгнем на път, докато още е светло.

— Да — съгласи се Роланд. Наведе се и вдигна раницата си.

— Ами обувките? — попита Сузана.

— Да ги оставим тук — предложи Еди. — Свършиха си работата. Сядай в количката, маце! — вдигна Сузана и й помогна да седне.

— Всички деца на Бога имат буйки! — промърмори Роланд. — Нали така беше, Сузана?