Стивън Кинг - Магьосникът

Чу се краткотраен вой на сирена, после ги заля оглушителен шум — вода, изливаща се над ръба на пропастта и падаща вероятно на шестстотин метра в каменния басейн в основата на водопада. Около стърчащите кучета се носеха талази мъгла — досущ пара от отдушниците на ада. Нивото на звука се повишаваше. Главата на Джейк завибрира. Запуши уши с длани и видя, че Роланд, Еди и Сузана правят същото. Ко лаеше, но Джейк не го чуваше. Устните на Сузана отново се раздвижиха и той пак успя да разбере думите: — „Спри го, Блейн! Спри го!“ Беше сигурен, че тя крещи с всичка сила, макар да не чуваше гласа й.

Блейн продължи да усилва звука. Момчето имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите, а тъпанчетата му — да гръмнат като претоварени високоговорители.

После шумът спря. Още висяха над пропастта, над която се стелеше мъгла, посребрена от лунната светлина. Лунните дъги все още се въртяха бавно и сънено пред завесата от неспирно падаща вода. Мокрите и противни каменни лица на кучетата пазачи още стърчаха над пороя, но онзи грохот, сякаш предвещаващ края на света, бе заглъхнал.

За миг Джейк се уплаши, че е оглушал. После осъзна, че чува лая на Ко и виковете на Сузана. Отначало тези звуци бяха далечни и притъпени, сякаш имаше памук в ушите, но постепенно започнаха да се усилват.

Еди сложи ръка на раменете на Сузана и погледна маршрутната карта.

— Готин тип си, Блейн.

— ПОМИСЛИХ, ЧЕ ЩЕ ВИ БЪДЕ ПРИЯТНО ДА ЧУЕТЕ ШУМА НА ВОДОПАДА С ПЪЛНА СИЛА — каза Блейн. Гръмовният му глас звучеше подигравателно и същевременно обидено. — МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ ДА ЗАБРАВИТЕ ДОСАДНАТА МИ ГРЕШКА ПО ВЪПРОСА ЗА ЕДИТ БЪНКЪР.

„Грешката е моя — помисли Джейк. — Блейн може и да е само компютър, при това склонен към самоубийство, но не обича да му се присмиват.“

Седна до Сузана и я прегърна. В ушите му още отекваше Водопадът на хрътките, но сега бученето беше далечно.

— Какво става? — попита Роланд. — Как зареждаш батериите си?

— СЛЕД МАЛКО ЩЕ РАЗБЕРЕШ, СТРЕЛЕЦО. А ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ МИ КАЖИ НЯКОЯ ГАТАНКА.

— Добре, Блейн, ще ти кажа една, която измисли Корт и навремето обърка мнозина.

— ОЧАКВАМ Я С ГОЛЯМ ИНТЕРЕС.

Роланд млъкна, вероятно за да събере мислите си, погледна към мястото, където по-рано беше таванът на вагона, а сега имаше само звездно черно небе. Джейк видя Старата звезда и Старата майка и изпита странно спокойствие, установявайки, че те още се гледат гневно от обичайните си места. После Стрелецът отново се вторачи в осветения правоъгълник, който служеше за лице на Блейн.

— Ние сме малки същества. Имаме различни черти. Едното от нас е поставено в лампа, другото ще намериш в елек. Трето ще видиш в млин, четвъртото е в кутия, а петото — в сом. Кои сме ние?

— „А“, „Е“, „И“, „У“ И „О“. ГЛАСНИТЕ В СВЕЩЕНИЯ ЕЗИК — отговори Блейн. Все още не се колебаеше. Гласът му беше подигравателен. Глас на жестоко момче, което гледа как бръмбари се разхождат по горещ котлон. — И ГАТАНКАТА НЕ Е ИЗМИСЛЕНА ОТ УЧИТЕЛЯ ТИ, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД. ЗНАМ Я ОТ ДЖОНАТАН СУИФТ ОТ ЛОНДОН — ГРАД В СВЕТА, ОТ КОЙТО СА ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ.

— Благодаря, Блейн-сай. — Думите на Стрелеца прозвучаха като въздишка. — Отговорът ти е верен. Както и онова, което мислиш за произхода на гатанката. Отдавна подозирах, че Корт познава и други светове. Сигурно е разговарял с манихейците, които са живели извън града.

— НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВАТ ХОРАТА, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД. ВИНАГИ Е ИМАЛО ГЛУПАВИ СЕКТИ. КАЖИ МИ ДРУГА ГАТАНКА.

— Добре. Кое има…

— ЧАКАЙ, ЧАКАЙ. СИЛАТА НА ЛЪЧА СЕ СГЪСТЯВА. НЕ ГЛЕДАЙТЕ В ХРЪТКИТЕ, МОИ ИНТЕРЕСНИ НОВИ ПРИЯТЕЛИ! ЗАКРИЙТЕ ОЧИ!

Джейк отмести поглед от гигантските каменни скулптури, но не вдигна веднага ръка към очите си. С периферното си зрение видя как на безформените глави изведнъж се появиха очи, жестоко светещи в синьо. От тях изскочиха назъбени светкавици, които се насочиха към влака. В следващия миг Джейк се озова на пода. Притисна ръце до затворените си очи, чу скимтенето на Ко и пращенето на електричеството, което нахлуваше във влака.

Когато отново отвори очи, Водопадът на хрътките беше изчезнал. Блейн отново бе направил вагона непрозрачен. Но още чуваше звука — водопад от електричество, сила, извлечена от Лъча и изстреляна през очите на каменните глави. По някакъв начин Блейн се захранваше с нея.

„Когато продължим — помисли Джейк, — той ще се движи на батерии. Тогава Луд наистина ще бъде зад нас. Завинаги.“

— Блейн — попита Роланд, — как се съхранява тук силата на Лъча? Какво я кара да излиза от очите на каменните кучета? Как я използваш?