Стивън Кинг - Магьосникът

Блейн не отговори.

— И кой ги е издялал в камъка? — добави Еди. — Великите старейшини ли? Не са били те, нали, а хората, съществували дори преди тях? Или… не са били хора?

Блейн продължаваше да мълчи. И може би беше за добро. Джейк не беше сигурен дали иска да знае нещо за Водопада на хрътките или за онова, което ставаше под него. И преди бе посещавал мрачния свят на Роланд и бе видял достатъчно, за да мисли, че повечето неща там не бяха нито добри, нито безопасни.

— По-добре не питайте — разнесе се над главите им гласът на малкия Блейн. — По-безопасно е.

— Не му задавайте глупави въпроси и той няма да играе глупави игри — рече Еди.

На лицето му отново се появи онова унесено, замечтано изражение и когато Сузана произнесе името му, той сякаш не я чу.

Роланд седна срещу Джейк и бавно потърка дясната страна на лицето си — несъзнателно движение, което явно правеше само когато се чувстваше уморен или изпитваше съмнения.

— Гатанките ми са на привършване. — промълви.

Джейк го погледна стреснат. Стрелецът бе казал петдесет и няколко гатанки и Джейк смяташе, че това е огромен брой, които Роланд трябваше да извлече от паметта си, при това без предварителна подготовка. Но като се имаше предвид, че играта на гатанки е била нещо много важно в страната, където бе израснал Роланд…

Стрелецът изглежда прочете мислите му, защото лека и тръпчива като лимон усмивка докосна краищата на устните му. Кимна, сякаш момчето се бе изразило на глас.

— И аз не го разбирам. Ако ме беше попитал вчера или онзи ден, щях да ти кажа, че помня най-малко хиляда гатанки, или може би две хиляди, но…

Сви рамене, поклати глава и отново потърка лицето си.

— Не че съм ги забравил. Но сякаш изобщо не са били в главата ми. Предполагам, че и с мен става онова, което се случва с останалия свят.

— Променяш се — каза Сузана и го погледна състрадателно. Той издържа на погледа й само секунда-две. Сякаш го изгаряше. — Като всичко останало тук.

— Да, опасявам се, че е така. — Стрелецът се обърна към Джейк. Устните му бяха стиснати, а погледът — изпитателен.

— Ще бъдеш ли готов с гатанките от твоята книга, когато те повикам?

— Да.

— Добре. И не унивай. Състезанието още не е свършило.

Навън приглушеното пращене на електричество спря.

— ЗАХРАНИХ БАТЕРИИТЕ СИ И ВСИЧКО Е НАРЕД — съобщи Блейн.

— Чудесно — сухо подхвърли Сузана.

— Есно — съгласи се Ко, имитирайки ироничния й тон.

— ТРЯБВА ДА ИЗВЪРШВА НЯКОЛКО ПРЕВКЛЮЧВАНИЯ. ЩЕ ТРАЕ ОКОЛО ЧЕТИРИЙСЕТ МИНУТИ И ЩЕ СТАНЕ АВТОМАТИЧНО. ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ НАШЕТО СЪСТЕЗАНИЕ ЩЕ ПРОДЪЛЖИ. МНОГО МИ ХАРЕСВА.

— Все едно влакът за Бостън превключва от електричество на дизел — каза Еди. Гласът му прозвуча така, сякаш не беше с тях, а някъде другаде.

— Еди? — обади се Сузана. — Какви ги…

Роланд докосна рамото й и поклати глава.

— НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ЕДИ ОТ НЮ ЙОРК — каза Блейн с подигравателния си, весел глас.

— Точно така — съгласи се младежът. — Не обръщайте внимание на Еди от Ню Йорк.

— ТОЙ НЕ ЗНАЕ ХУБАВИ ГАТАНКИ. НО ТИ ЗНАЕШ МНОГО, РОЛАНД ОТ ГИЛЕАД. КАЖИ МИ ОЩЕ ЕДНА.

И докато Стрелецът изпълняваше желанието на Блейн, Джейк се замисли за последното си есе. „Блейн е опасен — бе написал там. — Блейн е опасен и това е истината.“ И действително беше така.

Това беше голата истина.

След по-малко от час Блейн Моно отново потегли.

Сузана наблюдаваше със страх и интерес как проблясващата точка се приближи към Дашървил, отмина го и пое по последната отсечка по пътя за дома си. Движението на точката показваше, че Блейн бе намалил скоростта сега, след като беше превключил на батерии. Стори й се, че и осветлението във вагона на бароните е по-слабо, но в края на краищата това нямаше голямо значение. Блейн можеше да стигне до крайната си спирка в Топика с хиляда километра в час вместо с хиляда и триста, но и в двата случая последните му пътници щяха да загинат.

Роланд също установи, че паметта му отказва да се подчини, но не се отказа. Както винаги. Откакто бе започнал да я учи да стреля, Сузана волю-неволю го обикна — изпитваше към него смесица от възхищение, страх и състрадание. Мислеше, че никога няма да го хареса и останалата част от Дета Уокър, живееща в нея, може би винаги щеше да го мрази заради начина, по който я бе разобличил, но независимо от това обичта й към него беше силна. В края на краищата беше спасил живота и душата на Еди Дийн, нейният любим. Трябваше да го обича заради това, ако не за друго. Но подозираше, че го обича повече, защото той никога не се предаваше. Явно не знаеше значението на думата „отстъпление“ , дори когато беше отчаян… както явно бе в момента.