Стивън Кинг - Магьосникът

Непогрешимото злорадство в гласа му — неприкритото му желание да чуе и да отговори правилно на най-хубавите им гатанки, преди да ги убие — накара Сузана да се почувства уморена и стара.

— Може да не успея да кажа всичките най- хубави гатанки — престорено небрежно заяви Роланд. — Ще бъде жалко, нали?

Последва кратко мълчание — по-скоро колебание — после Блейн се засмя. Сузана ненавиждаше налудничавия му смях, но сега в него прозвуча цинична досада, която смрази кръвта й. Вероятно защото й напомни на емоцията на човек.

— ДОБРЕ, СТРЕЛЕЦО. ДОБЛЕСТНО УСИЛИЕ. НО ТИ НЕ СИ ШЕХЕРЕЗАДА, НИТО РАЗПОЛАГАМЕ С ХИЛЯДА И ЕДНА НОЩИ ЗА РАЗГОВОР.

— Не те разбирам. Не знам коя е Шехерезада.

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. СУЗАНА ЩЕ ТИ ОБЯСНИ, АКО НАИСТИНА ИСКАШ ДА ЗНАЕШ. ВЕРОЯТНО ДОРИ ЕДИ. НАЙ-ВАЖНОТО Е, ЧЕ НЯМА ДА СЕ ПОДДАМ НА ОБЕЩАНИЕТО ЗА ОЩЕ ГАТАНКИ. СЪСТЕЗАВАМЕ СЕ ЗА ГЪСКАТА. ПРИСТИГНЕМ ЛИ В ТОПИКА, ЩЕ БЪДА ВЪЗНАГРАДЕН ПО ЕДИН ИЛИ ДРУГ НАЧИН. ЯСНО ЛИ Е?

Роланд за пореден път потърка лицето си и Сузана пак чу стърженето на пръстите му по острата като стърнище брада.

— Играем сериозно. Никой не може да се откаже от споразумението.

— ТОЧНО ТАКА. НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТКАЖЕ ОТ СПОРАЗУМЕНИЕТО.

— Добре. Ето следващата гатанка.

— КАКТО ВИНАГИ Я ОЧАКВАМ С УДОВОЛСТВИЕ.

Роланд погледна Джейк.

— Бъди готов. Аз почти привърших моите гатанки.

Момчето кимна.

Под тях свръхмощните двигатели на влака продължаваха да увеличават оборотите — онова трак-трак-трак, което Сузана не толкова чуваше, колкото усещаше в челюстта си.

„Нищо няма да стане, освен ако в книгата на Джейк няма някоя нерешима гатанка — помисли тя. — Роланд не може да затрудни Блейн и предполагам, че го знае. Разбра го преди час. “

— Не го гониш, а все бяга. Що е то?

Сузана осъзна, че състезанието ще продължи. Роланд щеше да задава въпроси, а Блейн — да отговаря с все по-ужасяваща липса на колебание, като вездесъщ и всезнаещ бог. Седеше, сплела пръсти на коленете си, и наблюдаваше как премигва — щата точка се приближава към Топика — мястото, където свършваха всички железопътни линии и пътят на техния ка-тет . Замисли се за Водопада на хрътките, за извисяващите се в мрака каменни глави, за бучащите бели вълни, за обсипаното със звезди небе и за очите на чудовищата.

Електрически сини очи.

Еди Дийн, който не знаеше, че Роланд понякога го мисли за камай , глупак на ка , не чу и не видя нищо. Единственото, което привлече вниманието му, след като състезанието навлезе в решителния етап, беше огънят, изригващ от каменните очи на хрътките. Вдигна ръка да закрие очи от поредицата светкавици и се сети как долепи ухо до вратата на Лъча на Поляната на мечока и чу далечното, сънено бръмчене на машини.

Докато наблюдаваше светещите очи на каменните чудовища и слушаше как Блейн привлича електричеството в батериите си, зареждайки се за последното пътуване в Средния свят, си бе помислил: „В залите на мъртвите не цари пълна тишина. Дори сега някои от устройствата, оставени от Великите старци, работят. И това е най-ужасното, нали?“

За миг се върна при приятелите си — духовно и физически, сетне отново потъна в размисъл. „Еди изключи бушоните — би казал Хенри. — Оставете го.“

В съзнанието му непрекъснато се появяваха кремъкът и огнивото. Позволяваше си да мисли за тях секунда-две, като пчела, кацнала на уханен цвят, после пак ги отхвърляше. Защото споменът не беше онова, което искаше, а само начин да влезе в желаното — поредната врата като онези на брега на Западното море или като вратата, която начерта в пръстта на говорящия пръстен, преди да измъкнат Джейк… Мислеше само за нея. Онова, което желаеше, беше зад онази врата. Той само… човъркаше ключалката.

Бе изключил бушоните, както се изразяваше Хенри.

Накрая беше разбрал, че брат му постоянно го унижава, защото се страхува от него и му завижда. Но помнеше един ден, когато Хенри го изуми, като каза нещо хубаво. Дори изумително.

Седяха с още няколко хлапета в уличката зад „Дейли“. Някои ядяха пуканки, други пушеха цигарите, които Джими Полио откраднал от нощното шкафче на майка си. Викаха му Полио, защото кракът му беше деформиран от детски паралич. Хенри, естествено, беше от пушачите.

Наричаха нещата по определен начин — жаргонът на жалкия им малък ка-тет . В бандата на Хенри никога не набиваха някого, а го изпращаха вкъщи с шибана херния . Не правеха секс с момичетата, а ги скъсваха от чукане, докато се разревяха . Не се дрогираха, а се качваха на шибан бомбардировач . Не се караха с друга банда, а се забъркваха в шибани лайна .