Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Да.

— Съгласна ли е?

— Да.

Роланд кимна:

— Ела половин час преди зазоряване.

На лицето на Овърхолсър се изписа благодарност и той сякаш изведнъж се подмлади.

— Благодаря, Роланд! Благодаря! Много, много!

— Радвам се, че си с нас. Ще ме изслушаш ли за минутка?

— Да?

— Нещата няма да станат така, както обявих на голямото събрание.

— Заради Анди ли?

— Да, отчасти.

— Какво още? Да няма друг предател? Само не ми казвай, че е така.

— Искам само да ти кажа, че ако ще дойдеш с нас, трябва да ни подкрепяш във всичко. Ясно ли е?

— Да, Роланд, напълно.

Овърхолсър отново му благодари за шанса да загине и се отдалечи все още с шапка в ръце. Може би се опасяваше, че Роланд ще си промени решението.

— Да не би Овърхолсър да идва на купона? — приближи Еди.

— Така изглежда. Имаше ли проблеми с Анди?

— Всичко мина добре.

Еди не искаше да признае, че тримата с Тян и Роса може би на косъм се бяха разминали с опичането. В далечината още се чуваше високият глас на робота, но вероятно не задълго. Вече седемдесет и девет процента от мощностите бяха изключени.

— Мисля, че много добре се справи.

Комплиментите на Роланд винаги го изпълваха с огромна гордост, но той се опита да не го показва: — Дано се справим добре и утре.

— А Сузана?

— Изглежда добре.

— Не е ли?… Роланд се потърка над лявата вежда.

— Не, поне не съм я виждал.

— И не говори рязко?

— Не, добре е. Докато копаехте, непрекъснато се е упражнявала с чиниите. — Еди посочи Джейк, седнал с Ко. — За него се тревожа повече. Ще съм доволен, когато си тръгнем. Много тежко го преживява.

— За другото момче ще е по-тежко — каза Роланд и се изправи. — Връщам се у отеца. Трябва да поспя.

— Можеш ли да заспиш?

— И още как. С котешкото масло на Роса ще спя като заклан. Вие със Сузана и Джейк също трябва да опитате.

— Добре.

Роланд кимна мрачно:

— Ще ви събудя утре сутринта. Ще дойдем тук заедно.

— И ще се бием.

— Да. — Роланд се втренчи в лицето на Еди; сините му очи заблестяха на светлината на факлите. — Ще се бием. Докато избием всичките или загинем.

Вижте това, добре го вижте.

Широк път и добре поддържан като всяко второкласно шосе в Америка, но настилката е отъпкана пръст, която жителите на Кала наричат „оган“. От двете страни има канавки, а под огана има дървени канали за отвеждане на водата. Под слабата светлина непосредствено преди разсъмване дузина покрити фургони пътуват по пътя. Брезентовите им платнища са снежнобели, за да отразяват слънчевите лъчи през лятото и да пазят хлад; приличат на странни ниски облаци. Всеки фургон се дърпа от впряг от шест мулета или четири коня. Отпред седят по двама бойци или от онези, които ще се грижат за децата. Овърхолсър кара челния фургон и Маргарет Айзенхарт седи до него. Следват Роланд от Гилеад и Бен Слайтман. На петия фургон са Тян и Заля Джафърдс. На седмия — Еди и Сузана Дийн. Инвалидната количка е сгъната зад Сузана. Бъки и Анабел Хавиер се грижат за десетия. На седалката на последния фургон седят Татко Доналд Калахан и Росалита Муньос.

В каруците има деветдесет и девет деца. Самотният близнак — този, заради когото броят е нечетен — е Бени Слайтман. Той се вози в последния фургон (стеснява се да пътува с баща си). Децата мълчат. Някои от по-малките са заспали; ще бъдат събудени, когато фургоните стигнат целта си. На по-малко от километър и половина напред е разклонът за насечения от сухи дерета планински склон. Всички от време на време поглеждат на изток към вечния мрак на Тъндърклап. Очакват да зърнат приближаващ се прашен облак. Такъв не се вижда. Дори семинонът вече не духа. Поне в това отношение молитвите на Калахан са зачетени.

Бен Слайтман заговори едва чуто:

— Какво ще правиш с мен?

Ако преди тръгването на фургоните го бяха попитали за шансовете на Слайтман да оцелее, Роланд би казал пет на сто. Не повече. Имаше два ключови въпроса, на които трябваше да получи подходящи отговори. Първият бе зададен от самия Слайтман. Роланд не го беше очаквал, но се оказа, че греши. Той погледна спътника си.

Главният пастир на Вон Айзенхарт бе бял като платно, но свали очилата си и срещна погледа на Стрелеца. В това Роланд не видя израз на смелост. Слайтман Старши със сигурност го бе преценил добре и знаеше, че трябва да го гледа в очите, ако се надява да бъде пожален.

— Да, знам — продължи Слайтман. — Какво ли? Знам това, което и ти.