Стивън Кинг - Вълците от Кала

Калахан кимна:

— Да, така гласи легендата. Предполагам, че става дума за метеорологично явление, предизвикано от топлия въздух, издигащ се над реката, но каквато и да е причината, този семинон дава всички признаци, че ще се върне откъдето е дошъл.

Един порив на вятъра го лъхна в лицето, сякаш да докаже, че греши, и Калахан се усмихна:

— Утре призори вече ще е спрял, почти съм сигурен. Но…

— „Почти“ не е достатъчно, отче.

— Исках да кажа, Роланд, че понеже „почти“ наистина не е достатъчно, все пак ще отправя молитва към Бог.

— Благодарен съм ти. — Стрелеца се обърна към Еди и вдигна два пръста към лицето си. — Очите, нали?

— Очите. И паролата. Не е деветнайсет, затова сигурно е деветдесет и девет.

— Не можем да сме сигурни.

— Знам.

— Все пак… внимавай.

— Ще внимавам.

След няколко минути достигнаха изоставения път към мините „Глория“ и „Редбърд“ 1 и 2. Жителите на Кала смятаха, че каруците ще бъдат оставени там, и бяха прави. Освен това мислеха, че децата и пазачите им ще продължат пеша до една от двете мини. Тук грешаха.

Скоро тримата вече копаеха от западната страна на пътя, четвъртият пазеше. Никой не се появи — жителите на близките ферми бяха отишли в града — и работата вървеше бързо. В четири часа Еди ги остави да довършат и потегли към града, за да се срещне с Тян Джафърдс. Носеше един от револверите на Роланд.

Тян бе взел своя ба. Еди му каза да го остави на верандата на отеца и фермерът го изгледа недоволно и тревожно.

— Той няма да се усъмни, ако ме види въоръжен, но това нещо ще събуди подозренията му — обясни Еди.

Това бе истинското начало и нюйоркчанинът се чувстваше напълно спокоен. Сърцето му биеше бавно и равномерно. Зрението му се беше прояснило; струваше му се, че може да види сянката на всяка тревичка в двора на пасторския дом.

— Както разбирам, той е доста силен. И много бърз, когато се наложи. Затова ме остави да действам.

— Защо съм ти тогава?

„Защото дори най-хитрият робот няма да ме заподозре, ако съм довел такъв некадърник като теб“ — помисли си Еди, но отговорът му бе доста по-дипломатичен:

— За всеки случай. Хайде, ела.

Слязоха при нужника. Еди го беше използвал многократно през последните няколко седмици и все с удоволствие — вътре винаги имаше купчина меки листа за бърсане и той не се опасяваше от отровни растения, — но едва сега огледа по-внимателно бараката. Беше дървена, висока и солидна, но Еди не се съмняваше, че Анди може да я събори. Ако му дадат възможност.

Роса се появи на задния вход на къщата си и ги погледна, като закри очите си от слънцето.

— Как си, Еди?

— Засега добре, Роузи, но ти се прибери все пак. Ще има малка схватка.

— Истина ли? Приготвила съм няколко чинии…

— В този случай чиниите няма да помогнат. Ала няма да навреди, ако си нащрек.

Тя кимна и се прибра. Двамата мъже седнаха на земята от двете страни на отворената врата на тоалетната. Тян се опита да свие цигара. Първата се изплъзна от треперещите му пръсти и той опита пак.

— Тези неща не ми се удават много — сподели и Еди разбра, че не говори за свиването на цигари.

— Няма нищо.

— Така ли казваш? — обнадеждено попита Тян.

— Да, затова нека така да бъде.

Анди се появи точно в шест часа („Негодникът сигурно има вграден часовник, точен до милионната частица на секундата“ — помисли си Еди); дългата му сянка бавно се плъзгаше по тревата. Видя ги и сините му очи проблеснаха. Вдигна ръка за поздрав. Под лъчите на залязващото слънце ръцете му изглеждаха омазани с кръв. Еди отвърна на поздрава с усмивка и се изправи. Запита се дали всички мислещи машини в този разпадащ се свят са се обърнали против господарите си и ако е така — защо.

— Стой мирно и ме остави да говоря — прошепна на Тян.

— Да, добре.

— Еди! — извика Анди. — Тян Джафърдс! Колко се радвам да ви видя! И оръжията, които ще използвате срещу Вълците! Уха! Къде са?

— Скрити са в кенефа — отвърна Еди. — Когато ги извадим, ще докараме каруца, но са тежки… и тук няма достатъчно място…

Той се отдръпна встрани. Анди се приближи. Очите му проблясваха, но не в израз на насмешка. Бяха толкова ярки, че Еди присви своите — сякаш гледаше светкавица на фотоапарат.

— Аз ще ги извадя — предложи Анди. — Обичам да помагам! Много често съжалявам, че програмата ми не позволява… Беше стигнал до вратата на тоалетната, наведе се, за да мине. Еди извади револвера на Роланд. Прикладът от сандалово дърво легна в дланта му; сякаш го подканваше да действа.