Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Обзалагам се, че ще тръшнеш поне двайсет! — продължи Бени. — Как ми се иска да те видя! Пат! Пат! Пат! Презареждане!

Джейк седна и изгледа приятеля си с любопитство.

— Би ли дошъл? Ако можеше?

Бени се замисли. Изражението му се промени, лицето му изведнъж придоби по-разумен вид. Той поклати глава:

— Не. Много ще се уплаша. Ти наистина ли се страхуваш?

— До смърт.

— Боиш се, че ще умреш?

— Да, но повече ме е страх, че ще се проваля.

— Няма.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си Джейк.

— Добре, че татко идва с децата. Ще си вземе ба. Виждал ли си го да стреля?

— Не.

— Е, много е точен. Ако изпуснете някой Вълк, той ще го убие. Ще се прицели в онзи отвор в гърдите му и праас…

Ами ако каже на Бени, че няма никакви отвори? Че това е просто измислица, която баща му трябва да предаде? Ако Джейк му каже…

В главата му прозвуча гласът на Еди с грубия акцент на бруклински хулиган: „Да, бе, ако рибите можеха да карат колело, по реките щяха да се организират колоездачни състезания.“

— Бени, наистина трябва да поспя.

Бени легна. Джейк отново се втренчи в тавана. Изведнъж се почувства гадно, че Ко е при другото момче, че толкова лесно се е сприятелил с Бени. Неочаквано всичко на света му се стори гадно. Часовете до момента, когато щеше да си вдигне багажа, да яхне понито и да се махне оттук, му се струваха безкрайни.

— Джейк?

— Какво, Бени, какво!

— Извинявай. Искам само да ти кажа, че много се радвам, че си тук. Много се забавлявахме, нали?

— Да — отвърна Джейк.

Помисли си: „Направо да не повярваш, че е по-голям от мен. Звучи като… не знам… петгодишен може би.“ Това беше сурова мисъл, но Джейк осъзна, че ако сдържи злобата си, ще заплаче. Мразеше Роланд, че го беше осъдил да прекара тази последна нощ в „Рокинг Б“.

— Да, много, много се забавлявахме.

— Ще ми липсваш. Но съм сигурен, че ще ви издигнат статуи в Павилиона.

— Ти също ще ми липсваш.

— Голям късметлия си, че следваш Лъча и виждаш толкова нови места. Аз вероятно ще остана в този скапан град до края на живота си.

„Не, няма — помисли си Джейк. — С татко ти ще скитате доста… ако имате късмет, ще ви пуснат да си ходите. Според мен до края на живота си ще мечтаеш за това скапано градче. За дома си. И всичко това заради мен. Аз видях… и разказах. Но какво друго можех да направя?“

— Джейк?

Това вече не се издържаше. Влудяваше го.

— Заспивай, Бени. И ме остави да спя!

— Добре.

Бени се обърна към стената. След малко дишането му стана равномерно, после леко захърка. Джейк остана буден почти до полунощ, после също заспа. В съня му Роланд бе коленичил насред прашния Източен път срещу настъпваща армия от Вълци, проточваща се от възвишенията до реката. Опитваше се да презареди, но ръцете му бяха схванати, а едната — и с два пръста по-малко. Куршумите падаха в прахта. Още не беше успял да презареди големия си револвер, когато Вълците го прегазиха.

На сутринта Еди и Сузана се показаха на прозореца на спалнята и се загледаха към къщата на Росалита.

— Той получи нещо от тази жена — отбеляза Сузана. — Радвам се за него.

Еди кимна:

— Как си?

Тя се усмихна:

— Добре. А ти, сладурче?

— Ще ми липсват нощите в истинско легло и с истински покрив над главата. Освен това изгарям от нетърпение, но иначе съм добре.

— Ако се прецакаме, няма какво да се тюхкаш за леглото.

— Вярно е, но не мисля, че ще се прецакаме. А ти?

Преди Сузана да отговори, силен порив на вятъра разтърси прозорците и изсвири под стряхата. Семинонът идваше.

— Този вятър никак не ми харесва — сподели Сузана. — Може да обърка нещата.

Еди отвори уста, но тя добави бързо:

— Ако пак кажеш нещо за ка, ще те фрасна.

Еди замълча и направи знак, сякаш затваря устата си с цип. Въпреки това Сузана леко докосна носа му с юмрук.

— Имаме голям шанс за победа — отбеляза. — Те винаги са получавали онова, което искат, и това притъпява бдителността им. Също като Блейн.

— Да. Като Блейн.

Тя го подхвана през кръста и го накара да се обърне към нея.

— Има обаче възможност да се провалим, затова искам да ти кажа нещо насаме, Еди. Искам да знаеш колко много те обичам.

— Знам, но проклет да съм, ако разбирам защо!

— Защото ме караш да се чувствам цяла. Когато бях по-млада, не знаех дали любовта наистина е такова велико и прекрасно тайнство, или просто някаква измислица на холивудските продуценти, за да продават повече билети по време на Депресията.