Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Защото не слуша с широко отворени очи като децата, преди да си легнат — обяви. — А ти очакваш точно това, сладкишче.

— А той как слуша?

— Като антрополог — отвърна тя, без да се замисли. — Като учен, изучаващ някаква странна култура по легендите и митовете и.

Права беше. И ако начинът на слушане на Роланд смущаваше Еди, то вероятно бе, защото в сърцето си чувстваше, че ако някой ще слуша разказите на другите като учен, това би трябвало да са той, Сузана и Джейк. Защото идваха от много по-развита цивилизация. Нали?

Във всеки случай четиримата откриха, че много приказки от двата свята си приличат. Роланд знаеше една, озаглавена „Сънищата на Даяна“, наподобяваща „Момичето и тигъра“, която и тримата прокудени от дома нюйоркчани бяха чели като деца. Легендата за господаря Пърт приличаше на библейската история за Давид и Голиат. Роланд бе слушал много разкази за Исус Човека, умрял на кръста за изкупление на всички човешки грехове, и беше казал на спътниците си, че Исус имал много последователи в Средния свят. Много песни също бяха еднакви. „Безгрижна любов“ бе една от тях. Друга такава беше „Хей, Джуд“, макар че в света на Роланд започваше с „Хей, Джуд, да не си луд?“

Еди отдели поне час, за да разкаже на Роланд за Хензел и Гретел, като почти, без да се замисля, представи злата вещица като Рия от Кьос. Когато стигна до момента с угояването на децата, той не издържа и попита:

— Тази не я ли знаеш? Някаква версия?

— Не — отвърна Роланд, — но ми харесва. Продължавай, моля те.

Еди продължи до края, който задължително беше „И заживели щастливо до края на дните си.“ Стрелеца кимна:

— Никой не заживява щастливо до края на дните си, но ние оставяме децата си да го разберат сами, нали?

— Дааа — съгласи се Джейк.

Ко, който припкаше по петите на момчето и го гледаше с безмълвно обожание, повтори, подражавайки на провлачената интонация на Джейк:

— Дааа.

Еди постави ръка на рамото на Джейк:

— Жалко, че не си в Ню Йорк, хлапе. Там вече да са те пратили при психиатър. Щеше да обсъждаш тези проблеми с родителите си. Щеше да стигнеш до сърцевината на неосъзнатите си терзания. Може би щеше да разполагаш и със свястна дрога. Риталин или нещо подобно.

— Като те слушам, предпочитам да съм тук — измърмори Джейк и сведе очи към Ко.

— Да. Разбирам те.

— На това значи му викат „приказки“ — размишляваше на глас Роланд.

— Да.

— Ама то във всичко има приказване.

— Така е — съгласи се Еди. — Това е названието на жанра. В нашия свят има детективски разкази… научна фантастика… приключенски истории… приказки. Чаткаш ли?

— Да. Хората във вашия свят винаги ли искат само една есенция в историите, които слушат? Само един вкус в устата си?

— Май е така — намеси се Сузана.

— Никой ли не яде миш-маш?

— Понякога на вечеря — отбеляза Еди, — но когато е за забавление, ние наистина предпочитаме само по един вид есенция и не смесваме храните. Въпреки че казано по този начин, може би изглежда скучничко.

— Колко приказки, казваш, че има?

Без колебание — и със сигурност, без да са се наговорили — Еди, Сузана и Джейк едновременно изрекоха една и съща дума:

— Деветнайсет!

След малко Ко също повтори с хрипливия си глас:

— Девет-найсет!

Спогледаха се и се разсмяха, защото „деветнайсет“ се бе превърнало в дежурния им лаф. Ала в смеха им се долавяше смущение, защото тази история с деветнайсетицата започваше да изглежда адски шантаво. Еди бе издълбал числото върху последната си дървена фигурка като запазена марка: „Заповядайте, драги клиенти. Купете си новия продукт на фирма «Деветнайсет».“ Сузана и Джейк бяха признали, че са носили дървата за лагерния огън в наръчи от по точно деветнайсет съчки. Никой от двамата не можеше да каже защо, просто им се беше сторило най-удачно.

На сутринта Роланд ги накара да спрат и посочи нагоре — на фона на небето разкривените клони на едно старо дърво образуваха фигура като цифрите на числото деветнайсет. Нямаше съмнение. Всички го видяха, но Роланд го бе забелязал пръв.

Въпреки това Стрелеца, който вярваше в предзнаменования и поличби, както Еди бе вярвал в електрическите крушки и триволтовите батерии, се стремеше да омаловажи внезапната мания на ка-тета за това число. Твърдеше, че са се сближили и затова мислите, навиците и натрапчивите им идеи се предават помежду им като хрема. Предполагаше, че до известна степен Джейк улеснява този процес.

— Ти имаш излъчване, момче. Не знам дали е силно като при стария ми приятел Алан, но в името на боговете, вярвам, че е така.