Стивън Кинг - Вълците от Кала

„Хващай бика за рогата — помисли си Стареца. — Напред, Тексас.“ Успя обаче да сдържи смеха си, по устните му се изписа само лека усмивка.

— За юнаци, които обикалят земята и вършат добрини ли говорим? — попита с насмешка Телфорд. — Прекалено си стар, за да вярваш на такива приказки, татко.

— Не юнаци — поправи го търпеливо Стареца. — Стрелци.

— Как трима мъже ще се изправят срещу Вълците? — п пита Тян.

Според Анди един от стрелците беше жена, но Калахан реши да не разбунва допълнително духовете (макар че от чисто злорадство му се искаше да го направи).

— Този въпрос ще зададем на техния дин, Тян. Освен това те няма да се бият само за една топла вечеря. Не.

— За какво друго? — поинтересува се Бъки Хавиер.

Калахан смяташе, че стрелците много ще се заинтересуват от онова, което лежеше под дъските на църквата му. Стареца, който преди много време бе избягал от един град на име Джерусалемс Лот в един друг свят, искаше да се отърве от него. Ако не го стореше скоро, то щеше да го погуби.

Ка бе дошло в Кала Брин Стърджис. Ка като вятъра.

— Всяко нещо с времето си. Всяко нещо с времето си, сай.

Мъжете зашушукаха. Шепотът им преминаваше през залата като бриз на надеждата.

Стрелци.

Стрелци на запад, дошли от Средния свят.

И беше истина, слава Богу! Последните деца на Артур Елд приближаваха Кала Брин Стърджис по Пътя на Лъча. Ка като вятъра.

— Време е да докажете, че сте мъже — продължи Калахан; очите му святкаха като искри под яркия белег, ала гласът му бе изпълнен със състрадание. — Време е да се опълчите, приятели. Време е да окажете съпротива и да покажете на какво сте способни.

„Времето е отражение върху водата“ — гласеше една древна поговорка, популярна в далечния Меджис. Еди Дийн никога не бе стъпвал там.

Е, в известен смисъл беше. Една нощ Роланд бе пренесъл четиримата си спътници — Еди, Сузана, Джейк и Ко — в Меджис на магистрала 70, в един несъществуващ Канзас. Същата нощ им разказа за Сюзан Делгадо, първата му любов. Може би единствената. И как я бе загубил.

Поговорката може би е била вярна, когато Роланд е бил момче като Джейк Чеймбърс, но според Еди тя важеше с още по-голяма сила сега, когато светът се сриваше с главоломна скорост. Роланд им беше казал, че в Средния свят дори на такива основни неща като стрелките на компаса вече не може да се вярва; онова, което днес се намираше на югозапад, утре можеше да е на юг, колкото и безумно да звучеше. Времето също се беше превърнало в разтегливо понятие. Имаше дни, които със сигурност продължаваха четирийсет часа, следвани от още по-дълги нощи (като онази, когато Роланд ги пренесе в Меджис). Друг път още по обяд му се струваше, че вече вижда настъпващия от запад мрак. Понякога се питаше дали времето не се е загубило.

Бяха се измъкнали (по-точно — изгатанчили) от Луд с влака Блейн Моно. „Блейн Влака мамата си трака“ — бе рекъл няколко пъти Джейк, но това беше твърде меко казано; еднорелсовият бе абсолютно побъркан. Еди го беше убил с анти-логика („Бива си те за това, сладурче“ — го бе похвалила Сузана) и те се пренесоха в една Топека, доста различна от аналогичния град в света на Еди, Сузана и Джейк. Което беше прекрасно, защото в този свят — където професионалният бейзболен отбор на Канзас Сити се наричаше „Монарсите“, „Кока-кола“ носеше името „Ноз-а-ла“, а най-големият японски производител на коли бе „Такура“, не „Хонда“ — върлуваше някакво подобие на чума, която мореше всичко живо. „Затова седи си в новата «Такура Спирит» и карай“ — мислеше си Еди.

През тези перипетии ходът на времето му се струваше в границите на нормалното. През голяма част от пътуването той бе уплашен до смърт — предполагаше, че всички са чувствали същото освен може би Роланд, но да, всичко изглеждаше реално и ясно. Не беше почувствал, че времето му се изплъзва, дори когато с куршуми в ушите вървяха по магистрала 70, гледаха застиналите автомобили и слушаха бученето на нещо, наречено от Роланд „изтъняване“.

Обаче след като в стъкления дворец се сблъскаха със стария познайник на Джейк, Тик Так, и стария познайник на Роланд (Флаг… или Мартен… или може би Мерлин), времето се промени.

„Не веднага — размишляваше Еди. — Влязохме в онова проклето розово кълбо… видяхме как Роланд по погрешка убива майка си…, а когато се върнахме…“

Да, тогава бе станало. Бяха се събудили на една морава на петдесетина километра от Зеления дворец. Все още го виждаха, но всички разбираха, че вече е в друг свят. Някой — или нещо — ги беше пренесъл над или през изтъняването, за да ги върне на Пътя на Лъча. Който или каквото го беше направило, бе проявило достатъчно предвидливост, за да приготви на всеки обяд с по кутия „Ноз-а-ла“ и познатите им бисквити „Киблър“ с формата на елфи.