Стивън Кинг - Вълците от Кала

— Не те разбирам — намръщи се Джейк.

Еди разбираше — поне до известна степен — и предполагаше, че един ден и Джейк ще разбере. Ако времето възвърне нормалното си темпо.

В деня, в който Джейк донесе хлебните топчета, времето се върна в обичайното си русло.

Бяха спрели за обяд (еленското месо и бисквитите „Киблър“ бяха далечен спомен, отново трябваше да се хранят с безвкусните питки). Еди забеляза, че Джейк го няма, и попита Стрелеца къде е отишъл.

— Изостана преди около едно колело — отвърна Роланд и посочи пътя с двата останали пръста на дясната си ръка. — Няма нищо тревожно. Ако имаше, щяхме да го почувстваме.

Роланд погледна питката си и отхапа равнодушно. Еди понечи да каже нещо, но Сузана го изпревари:

— Ето го. Хей, захарче, какво намери?

Ръцете на Джейк бяха пълни с кръгли предмети с размерите на топки за тенис. Само че тези не можеха да подскачат, защото имаха малки рогца. Когато хлапето се приближи, Еди ги подуши. Ухаеха прекрасно — на пресен хляб.

— Сигурно са ядливи — отбеляза Джейк. — Миришат на пресния хляб, който майка ми и госпожа Шоу, икономката, купуваха от „Забарс“. — Погледна Еди и Сузана и леко се усмихна: — Вие знаете ли „Забарс“?

— Разбира се — отвърна Сузана. — Най-вкусните лакомства, ммм. Тези наистина миришат чудесно. Нали още не си ги опитал?

— Не съм, разбира се. — Джейк погледна въпросително Роланд.

Стрелеца сложи край на колебанията им, като взе едно топче, откъсна рогцата му и отхапа.

— Хлебни топчета — обясни. — Не съм виждал такива от боговете знаят колко време. Прекрасни са. — Сините му очи заблестяха. — Не яжте рогцата. Не са отровни, но са много кисели. Можем и да ги изпържим, ако е останала еленска мас. Така вкусът им става почти като на месо.

— Бива — съгласи се Еди. — Гощавайте се. Аз обаче не смятам да опитвам тези гъби.

— Не са никакви гъби — поправи го Роланд. — По-скоро вид боровинки.

Сузана взе едно топче, отхапа малко парче, после — по-голямо.

— Не са за изпускане, захарче. Един приятел на баща ми, Поп Моуз, би казал: „Екстрааа.“

Тя взе друго топче от Джейк и прокара пръст по нежната му повърхност.

— Може би — заупорства Еди, — но веднъж четох в една книга, май се казваше „Записки от мрачния замък“, за една откачалка, която отровила цялото си семейство с такива неща. — Наведе се над Джейк, вдигна вежди и разкриви уста в, както се надяваше, зловеща усмивка. — Отровила ги и те издъхнали в ужасни МЪ-КИ!

Еди се изтърколи от дънера, на който седеше, и започна да се гърчи сред шумата и боровите иглички, като правеше ужасни гримаси и издаваше сподавени звуци. Ко затича в кръг около него и тревожно заповтаря името му.

— Стига! — нареди Роланд.

— Къде ги намери, Джейк?

— Там. На една поляна, която видях от пътеката. Пълно е. А пък ако ви се яде месо… а на мен много ми се яде… има следи от всякакви животни. Има много пресни фъшкии. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд. — Много… пресни… фъшкии. Изрече последните думи бавно, сякаш говореше с някого, който не разбира много добре езика му. По устните на Роланд заигра тънка усмивка:

— Кратко, но ясно. Какво те тревожи, Джейк?

Момчето отговори, почти, без да движи устни:

— Някакви хора ме наблюдаваха. — Замълча, сетне добави: — И сега ни гледат.

Сузана взе едно топче, огледа го, сетне го приближи до лицето си, сякаш искаше да го помирише. — Назад по пътеката, по която дойдохме ли? — попита. — Отдясно?

— Да.

Еди вдигна юмрук пред устата си, сякаш да се изкашля, и прошепна:

— Колко?

— Струва ми се, четирима.

— Петима — намеси се Роланд. — Може би шестима. Една жена. И едно момче, не по-голямо от Джейк.

Момчето го изгледа удивено.

— От колко време са тук? — поинтересува се Еди.

— От вчера. Идват от изток и ни изпревариха.

— Защо не ни каза? — попита Сузана. Говореше натъртено, без да си дава труд да закрива уста.

Роланд я погледна лукаво:

— Интересно ми беше кой от вас ще ги подуши пръв. Всъщност бях готов да заложа на теб, Сузана.

Тя го изгледа хладно и запази мълчание. Погледът и напомни на Еди за Дета Уокър, радваше се, че не е насочен към него.

— Какво ще правим? — попита Джейк.

— Засега нищо.

Това явно не се хареса на момчето.

— Ами ако са като ка-тета на Тик Так? Гашър, Хутс и останалите?

— Не са.

— Откъде знаеш?

— Защото щяха вече да са ни нападнали и да са станали храна за мухите.

Никой не се сещаше за аргументи срещу това твърдение, затова пак тръгнаха. Пътят се виеше под дебелите сенки на вековните дървета. След двайсетина минути Еди чу стъпките на преследвачите им (или наблюдателите им): пращене на клонки, шумолене, веднъж дори тих шепот. „Непохватници“, както ги наричаше Роланд. Еди се ядосваше, че толкова дълго не ги е усетил, и се почуди с какво си изкарват прехраната тези непрокопсаници. Ако беше със следене и дебнене, сигурно гладуваха.