Стивън Кинг - Песента на Сузана

Въпреки това, докато играта продължаваше и североизточният хоризонт постепенно започна да изсветлява, Джейк си помисли, че знае за какво си мисли икономката, понеже и той самият си мислеше за същото. Умовете на всички бяха погълнати от последните два Лъча — и от това какво ли щеше да се случи с тях отсега нататък.

Щяха да треперят в очакване единият или двата да рухнат. Независимо дали техният ка-тет щеше да преследва Сузана, дали Роса щеше да приготвя вечерята си, или Бен Слайтман щеше да оплаква мъртвия си син в ранчото на Вон Айзенхарт — всички те щяха да си мислят за едно и също нещо. Как само два от шестте Лъча, крепящи Тъмната кула, са останали и как Разрушителите се трудят неуморно ден и нощ, прояждайки сърцевината им, опитвайки се да ги унищожат.

Колко ли време щеше да мине, преди всичко да свърши? И как точно щеше да свърши? Щяха ли да чуят оглушителния грохот на огромните тъмносиви камъни, докато се сгромолясват? Щяха ли небесата да се разкъсат като тънък плат, изсипвайки върху тях чудовищните същества, които обитаваха в мрака на тодаша! Щяха ли да имат време да изкрещят? Щеше ли да има задгробен живот, или дори Раят и Адът щяха да бъдат напълно заличени от сгромолясването на Тъмната кула?

Джейк погледна към Роланд и му изпрати най-ясната мисъл, на която бе способен:

„Роланд, помогни ни!“

Отговорът дойде веднага, изпълвайки съзнанието му с вледеняваща утеха (ала в крайна сметка ледената утеха бе къде-къде по-добра от никаквата):

„Стига да мога.“

— Вижте ме — каза Росалита и сложи картите си на масата. Бе успяла да подреди жезлите и беше събрала висшата колода, а на картата най-отгоре се виждаше Мадам Смърт.

Нямаше защо да се тревожат дали манихейците ще дойдат или не. Хенчик, намусен както винаги, се появи с четирийсетина мъже на градския площад, откъдето трябваше да потеглят. Старецът увери Роланд, че те ще бъдат достатъчно, за да отворят Неоткритата врата, ако тя изобщо можеше да бъде отворена сега, след като „тъмното кълбо“ го нямаше. Водачът на манихейците не изрече никакво извинение, задето идеше с по-малък брой мъже от обещаното, ала доста често подръпваше брадата си. От време на време и с двете си ръце.

— Имаш ли представа защо прави това, татко? — обърна се Джейк към Калахан, който седеше до него в последната кола. Хората на Хенчик се клатушкаха на изток в дузина от своите каруци, а зад тях трополеше двуколка, цялата покрита с бяло платнище, теглена от две магарета албиноси с уродливо дълги уши и розови очи. На капрата на това странно превозно средство, което приличаше на Джейк на огромна количка за пуканки, седеше Хенчик — сам и умислен, подръпващ дългата си бяла брада.

— Мисля, че прави това, защото е смутен — отговори Калахан.

— Не виждам защо. Изненадан съм, че толкова много дойдоха след Лъчетръса снощи.

— Това, което е научил той, след като земята се разтресе, е, че някои от хората му се боят повече от тези неща, отколкото от него. И поради тази причина надали е особено щастлив, особено след като заради тях е нарушил обещанието си. И то не какво да е обещание, а такова, което е направил пред вашия дин. Достойнството му страда. — След това, без да промени тона или интонацията си, подлъгвайки го да даде отговор на въпрос, за който в друг случай Джейк би си премълчал, отецът попита:

— Значи вашата девойка е жива, а?

— Да, но в момента е обхва… — започна момчето, после прикри устата си с ръка и изгледа обвинително събеседника си. Пред тях на капрата на бялата двуколка Хенчик внезапно се озърна, като че ли изведнъж бяха повишили тон и се караха. Калахан се зачуди дали всички в тази проклета история нямаха някакви свръхестествени дарби… всички, с изключение на него.

„Ала това не е някаква измислена история. Това е моят живот!“

Въпреки всичко обаче беше доста трудно да повярваш в това, особено след като си се видял като един от главните герои в книга, на чиято титулна страница се мъдреше думата „роман“. Издателство „Дабълдей“, 1975 година. Роман за вампири, а дори и децата знаеха, че вампири не съществуват. Само дето тези бяха истински. И поне в един от световете, свързани с този, все още съществуваха.