Стивън Кинг - Песента на Сузана

— Не се отнасяй така с мен — каза момчето. — И не ми прави подобни номера. Особено и ако продължаваме да сме от един отбор, татко. Разбрахме ли се?

— Съжалявам — въздъхна Калахан. — За прошка моля аз. На лицето на Джейк се изписа едва доловима усмивка и той погали Ко, който се бе сврял в предния джоб на пончото му. — Тя жи…

Момчето поклати глава.

— Сега не искам да говоря за нея, татко. Най-добре е дори да не си мислим за нея. Имам предчувствието — не знам дали е вярно или не, ала е много силно — че нещо я търси. Ако е така, по-добре ще е да не ни чуе какво си говорим.

— Нещо?

Джейк се пресегна и докосна кърпата, която Доналд Калахан бе вързал на врата си. Беше алена. После долепи длан върху лявото си око. Беше, само за миг. Аленото око. Окото на Пурпурния крал.

Калахан се отпусна назад на седалката и не каза нищо повече. Зад тях яздеха Роланд и Еди — безмълвни един до друг, въоръжени с револверите си. Рюгерът на Джейк беше в каруцата. Ако се върнеха в Кала Брин Стърджис след днешния ден, едва ли щеше да е за дълго.

„Обхваната от ужас“ — това щеше да каже Джейк, ала всъщност положението на Сузана беше още по-лошо. Нейде от много, много далеч, едва доловимо, ала все пак ясно, момчето я чуваше как крещи и единственото, на което можеше да се надява, беше отчаяните и писъци да не достигат до Еди.

И тъй, те се отдалечиха от града, който, потънал в емоционално изтощение, спеше въпреки земните трусове от предната нощ. Денят беше толкова студен, че когато потегляха, виждаха как дъхът им излиза на облачета пара, а мъртвите царевични стъбла бяха покрити с тънък слой скреж. Над Девар-тет Уай се стелеше мъгла, сякаш това бе умореното дихание на реката. „Пред прага на зимата сме“ — помисли си Роланд.

След едночасова езда най-накрая стигнаха до пресъхналата река. Не се чуваха никакви звуци освен скърцането на колелата, тропотът от копитата на конете, (от време на време) присмехулният рев на магаретата албиноси и проскърцването на ръждясалите чаркове на превозните средства. Навярно трябваше да се насочат на юг, ако искаха да открият Пещерата на гласовете.

Десетина-петнайсет минути, след като земята започна да се издига вдясно от тях, начупвайки релефа си под формата на скалисти бърда, каменисти чукари и високи плата, те се върнаха на мястото, където преди двайсет и четири часа бяха дошли с децата на Кала и бяха започнали своята битка. Тук една пътека се отклоняваше от Източния път и лъкатушеше на северозапад. От другата страна на пътя се виждаше канавката, където Роланд, неговият ка-тет и сестрите на Оризия се бяха притаили в очакване на Вълците.

И като стана дума за Вълците, какво се бе случило с тях? Когато напуснаха мястото на засадата, то буквално бе осеяно с трупове. Повече от шейсет подобни на хора създания, които бяха дошли от запад, намъкнали сиви панталони, зелени наметала и озъбени вълчи маски.

Роланд скочи от седлото и тръгна към Хенчик, който смъкваше с усилия вдървеното си старческо тяло от покритата с бяло платнище двуколка. Стрелеца изобщо не си даде труд да му помогне — старецът не очакваше подобно нещо и дори можеше да се засегне от този жест.

Синът на Стивън Дисчейн го изчака да нагласи тъмното си наметало и тъкмо щеше да го попита нещо, когато си даде сметка, че няма нужда. На четирийсет-петдесет метра по-нагоре, от дясната страна на пътя се издигаше голям хълм, покрит с изкоренени царевични стъбла, там, където миналия ден имаше единствено равна земя. Това бе погребална могила, забеляза Роланд, ала издигната без никаква проява на уважение или почит. Той не си бе губил времето в чудене как жителите на Кала са прекарали предишния следобед — преди началото на празненството, заради което сега си отспиваха — и сега видя резултата от техните усилия. Дали се страхуваха, че Вълците могат да възкръснат, запита се той. На някакво подсъзнателно ниво знаеше със сигурност, че е било точно така. Ето защо бяха довлекли тежките, отпуснати тела (както на облечените в сиво същества, така и на конете им) до царевичната нива, бяха ги натрупали едно върху друго и ги бяха покрили с изкоренени стъбла. Без съмнение днес щяха да запалят тази символична клада. Ами, ако се появеше вятър и разнесеше огъня? Роланд си каза, че пак биха запалили могилата, рискувайки да изпепелят плодородната земя между пътя и реката. И защо пък не? Сезонът на посевите бе отминал и за почвата нямаше нищо по-добро от огъня, както обичаха да казват старите хора, а и жителите на Кала и бездруго нямаше да могат да спят спокойно, докато тази камара не се превърнеше в пепел. Дори и тогава малцина щяха да се осмелят да пристъпят на това място.