— Името на Великата Костенурка е Матурин — каза Джейк и сви рамене. — Ако има някакво значение.
— Можеш ли да разбереш кой от Лъчите е бил прекъснат? — попита Калахан, вперил поглед в Стрелеца. Той поклати глава.
— Всичко, което знам, е, че Джейк е прав — не беше нашият Лъч. Ако той бе унищожен, нищо нямаше да оцелее на стотина километра околовръст от Кала Брин Стърджис. — „Или може би на хиляда километра от градчето — помисли си Стрелеца, — кой ли можеше да знае?“ — Птиците щяха да валят пламтящи от небето.
— Все едно ми описваш Армагедон — промълви Калахан с тих, напрегнат глас.
Синът на Стивън Дисчейн поклати глава, но не, за да му противоречи.
— Не знам значението на тази дума, татко, ала говоря за чудовищна гибел и чудовищни опустошения. И някъде — навярно по протежението на Лъча, свързващ Портала на Рибата с този на Плъха — това се е случило.
— Сигурен ли си, че това наистина е станало? — попита Росалита.
Мъжът кимна. Веднъж вече му се беше случвало нещо подобно, когато настъпи упадъкът на Гилеад и на цивилизацията такава, каквато я познаваше. Когато бе изпратен да се скита с Кътбърт, Алан, Джейми и още неколцина от техния ка-тет. Тогава също бе рухнал един от шестте Лъча — и той определено не беше първият.
— Колко Лъча са останали да поддържат Кулата? — попита Калахан.
За пръв път Еди прояви известен интерес към нещо, което не беше свързано пряко с изчезването на жена му. Той се загледа в Роланд, а в очите му се четеше нещо подобно на внимание. И защо не? Това всъщност беше съдбоносният въпрос. Всичко на света служи на Лъча, обичаха да казват хората и въпреки че всъщност всичко на света служеше на Кулата, то именно Лъчите крепяха Тъмната кула изправена. Ако те бъдеха прекъснати…
— Два — рече Роланд най-накрая. — Трябва да са останали поне два, така мисля. Този, който минава през Кала Брин Стърджис, и още един. Един Бог знае колко дълго ще издържат. Дори и Разрушителите да не са се захванали с тях, се съмнявам, че ще останат непокътнати за дълго. Нямаме никакво време за губене.
Еди настръхна.
— Ако предлагаш да продължим без Сюз…
Стрелеца поклати глава нетърпеливо, сякаш искаше да каже на младия мъж да не бъде такъв глупак.
— Не можем да се доберем до Кулата без нея. Както и не можем да се доберем до целта си без дребосъка на Мия. Това лежи в ръцете на ка, а хората в моята страна обичаха да казват: „Ка няма нито сърце, нито разум.“
— Мога да се съглася с това — изрече мрачно младият мъж.
— Възможно е да се натъкнем и на нов проблем — обади се след малко Джейк.
Еди му хвърли изпепеляващ поглед и процеди:
— Нямаме нужда от други проблеми.
— Знам, по…, ами ако земният трус е затворил входа на пещерата? Или… — момчето се поколеба, после с неохота изрече онова, което го безпокоеше: — … или я е срутил напълно?
Еди се пресегна, стисна Джейк за ризата и го притегли към себе си.
— Да не си посмял да говориш така. Не си го и помисляй дори.
Вече можеха да чуят разтревожените гласове на жителите на Кала, които явно се бяха надигнали от леглата си. Те отново се събираха на площада и Роланд си помисли, че този ден и тази нощ определено щяха да се запомнят в Кала Брин Стърджис през следващите хиляда години. Разбира се, ако Кулата не рухнеше междувременно.
Еди пусна ризата на Джейк и приглади плата, сякаш се опитваше да поизглади гънките. После се усмихна на момчето, ала лицето му изглеждаше състарено и объркано. Роланд се обърна към Калахан:
— Дали манихейците ще дойдат утре сутринта? Ти ги познаваш по-добре от мен.
Калахан сви рамене.
— Хенчик е човек, който държи на думата си. Що се отнася до това, дали ще съумее да задължи останалите да дойдат след случилото се… Честно казано, не знам, Роланд.
— По-добре да успее — каза мрачно Еди. — Иначе не знам какво ще направя.
Възцари се тишина.
— Кой иска да играем на „Вижте ме“? — изведнъж предложи Стрелеца.
Еди го изгледа недоумяващо.
— Тъй или иначе ще трябва да будуваме до изгрев слънце — отбеляза Стрелеца. — По-добре да запълним с нещо времето си.
И така, те започнаха да играят на „Вижте ме“ и Росалита печелеше ръка след ръка, прибавяйки все повече точки към своята колонка върху плочата, където отбелязваха резултата, ала както забеляза Джейк, жената нито се усмихваше, нито се радваше. Лицето и си остана безизразно по време на цялата игра. Момчето се изкуши да използва дарбата си, обаче си помисли, че едва ли е редно да я прилага при подобни обстоятелства. Имаше чувството, че ако надзърне в картите на Роса, щеше да бъде все едно да я шпионира как се съблича. Или да гледа, докато тя и Роланд правят любов.
Читать дальше