Стивън Кинг - Тъмната кула

Когато Роланд излезе от кръглото помещение, чувството му за déjà vu бе по-силно от всякога. Както и усещането, че е проникнал в тялото на самия Ган.

Стрелеца се обърна към стълбището и продължи изкачването си.

Следващите деветнайсет стъпала го отведоха до втората площадка и втората стая. На кръглия й под имаше много парцали. Роланд не се съмняваше, че навремето всички те са представлявали части от детски пеленки, накъсани от някой злонамерен неканен гост, който след това бе излязъл на балкона, за да хвърли още един поглед към полето с розите, и е открил, че вече не може да се върне обратно. Това същество притежаваше невъобразимо коварство и зла мъдрост… но в крайна сметка бе допуснало грешка, която щеше да изплаща во веки веков.

„Ако е искал само да погледне към розите, защо е изнесъл и всичките си бойни запаси, когато е излязъл на балкона?“

— Защото това е било снаряжението, което винаги е носил на гърба си — рече едно от лицата, подаващи се от извитата стена. Лицето на Мордред. Омразата го бе напуснала и това, което Стрелеца видя сега в него, беше мъката и самотата на едно изоставено дете. Лицето му бе самотно като локомотивна свирка в безлунна нощ. Никой не бе защипал пъпчето на Мордред с брошка, когато се бе родил, а първото му угощение бе собствената му майка. Никаква брошка… никаква… защото Мордред никога не е бил част от тета на Ган. Не, ни-ко-га.

— Червеният ми баща никога не ходи без оръжие — прошепна каменното лице. — Особено ако се намира далеч от замъка си. Беше луд, но не чак толкова.

В това помещение миришеше на талка, с който го посипваше майка му, докато лежеше голичък върху разстлана кърпа, чистичък и изкъпан, и си играеше с пръстчетата на крачетата си, които току-що бе открил. Габриел Дисчейн пудреше с талк нежната му кожа и пееше: „Рожбо мила, отиди и малинки набери!“

И този мирис изчезна тъй бързо, както се бе появил.

Стрелеца се приближи до малкото прозорче, стъпвайки сред разпилените пеленки, и надзърна в него. Обезплътените очи веднага почувстваха присъствието му и се завъртяха светкавично към него. Взорът им бе просмукан с неистова омраза и чувство на невъзвратима загуба.

„Излез навън, Роланд! Излез на балкона, за да се срещнем лице в лице! Като мъж с мъж! Очи в очи, ако ти е угодно!“

— Няма да го сторя — каза Стрелеца, — защото имам да свърша още някои неща. Не са много, ала трябва да приключа с тях.

Това бяха последните думи, които каза на Пурпурния крал. Въпреки че безумецът не спря да го обсипва с крещящите си мисли, писъците му не доведоха до нищо, понеже Роланд нито веднъж не се обърна назад. Чакаха го още стълби, които да изкачи, и още стаи, в които да надзърне, преди да достигне онова, което го чакаше на върха на Кулата.

На третата площадка той погледна през вратата и видя костюмчето от рипсено кадифе, което без съмнение бе носил, когато бе на една годинка. Сред каменните лица на стената Роланд зърна и това на баща си — не си спомняше да го е виждал толкова млад. По-късно това лице щеше да загрубее и да се изпълни с жестокост под въздействието на събитията и отговорностите му, ала в този миг в очите на Стивън Дисчейн се четеше само едно — на света няма нищо друго, способно да му достави по-голямо удоволствие от това, на което се наслаждаваше в момента. Тази стая бе пропита с онзи сладък, леко щипещ аромат на бащиния му сапун за бръснене. В същия миг някакъв призрачен глас прошепна:

— Виж, Габи, виж! Той се усмихва! Усмихва ми се! И има ново зъбче!

На пода на четвъртата стая лежеше нашийникът на първото му куче Ринг-А-Левио, съкратено Ринго. То бе умряло, когато Роланд бе на три, с което му бе направило истински подарък. На тригодишните деца се разрешаваше да плачат за умрелите си домашни любимци и малчуганите, в чиито вени течеше кръвта на рода Елд, не правеха изключение. В това помещение до ноздрите на Стрелеца долетя омайващ аромат, за който нямаше название, ала той добре знаеше, че това бе мирисът на нагрятата от слънцето козина на Ринго по време на Пълноземие.

Около двайсетина етажа по-нагоре имаше стая, чийто под е осеян с трохи, а сред тях се валя покрито с перушина телце, принадлежало нявга на един ястреб на име Дейвид — той обаче не беше домашен любимец, а приятел. Първият от мнозината, които Роланд бе пожертвал в името на Тъмната кула. Тук на стената Стрелеца зърна Дейвид, изобразен по време на полет — разперил късите си криле, той кръжеше над цялото придворно войнство на Гилеад (единствено Мартен Чародея не беше сред тях). Ястребът бе изваян на още едно място — вляво от вратата, водеща до балкона. Този път крилете му бяха сгънати и той се спускаше стремително към Корт като куршум, без да обръща никакво внимание на вдигнатата пръчка на учителя.