Стивън Кинг - Тъмната кула

Стародавни времена.

Стародавни времена и стародавни престъпления.

Недалеч от Корт Роланд забеляза смеещото се лице на проститутката, с която тогавашното момче бе прекарало нощта. Стаята на Дейвид бе просмукана с мириса на нейния евтин и сладникав парфюм. Когато Стрелеца го вдъхна, веднага си припомни как бе докоснал интимното й окосмяване, ала в следващия момент бе потресен от другото, за което се сети — щом пръстите му се плъзнаха в сладко-лепкавата й цепнатина, в съзнанието му изплува следната картина: току-що изкъпан, той лежи върху разстланата кърпа, а нежните ръце на майка му галят голата му бебешка кожа.

Членът му започна да се втвърдява и Роланд побърза да напусне тази стая.

Алените лъчи на залязващото слънце вече не озаряваха пътя му — единствената светлина в момента идеше от прозорците, които излъчваха зловещо синьо сияние, а стъклените им очи следяха всяка стъпка на невъоръжения пришълец. Зад стените на Тъмната кула розите на Кан’-Ка Но Рей бяха затворили пурпурните си чашки до настъпването на изгрева. Част от съзнанието на Роланд още не можеше да повярва, че се намира тук; че в крайна сметка е успял да преодолее всички препятствия по пътя си, без да измени на първоначалния си замисъл. „Аз съм като онези роботи на древните — помисли си Стрелеца. — Те или изпълняват задачата, за която са създадени, или просто умират в усилията си да я изпълнят.“

Друга част от него обаче ни най-малко не беше изненадана — това бе тъмната му половина, която бе сънувала Кулата безброй пъти и която сега си помисли отново за рога, изплъзнал се от пръстите на Кътбърт — Кътбърт, който бе посрещнал засмян гибелта си. Навярно рогът и до ден-днешен лежеше там, където беше паднал в онзи скръбен ден — на каменистия склон на Джерико Хил.

„Естествено, че съм виждал тези стаи и преди! Та те разказват живота ми в края на краищата!“

И това бе съвършено вярно. Етаж след етаж и история след история (да не кажем смърт след смърт) възходящите стаи на Тъмната кула пресъздаваха живота и похода на Роланд Дисчейн. Във всяка от тях имаше по някой спомен от миналото; всяка бе изпълнена с някакъв характерен аромат. Някои години от живота му бяха представени не с едно, а с няколко помещения, но нямаше година, на която да не е посветена поне една стая. След трийсет и осмото помещение (трийсет и осем е равно на деветнайсет по две, ако не обърнахте внимание) той вече не искаше да вижда нищо повече. В тази стая се издигаше обгореният стълб, за който бе завързана Сюзан Делгадо. Стрелеца не прекрачи прага, но погледна към лицето на стената. Дължеше й поне това. „Роланд, обичам те!“ — изкрещя Сюзан и той знаеше, че това е самата истина, защото само благодарение на любовта й можа да я разпознае. Макар че — въпреки любовта й — в крайна сметка тя беше изгоряла.

„Това са покоите на смъртта — каза си той. — И не само тази стая, а всички. Цялата Кула е една огромна гробница.“

— Да, Стрелецо — прошепна гласът на Кулата. — Ала само защото твоят живот я направи такава.

След трийсет и осмия етаж Роланд започна да се изкачва по-бързо.

Наблюдавайки я отвън, Стрелеца бе предположил, че Кулата е висока около сто и осемдесет метра. Щом обаче надзърна в сто и първата стая, а после и в двеста и първата, той си помисли, че се е изкачил на осем пъти по толкова. Не можеше да има толкова етажи — просто нямаше Кула, висока два километра! — ала мъжът продължаваше да се изкачва, непрестанно ускорявайки своя ход. В един момент вече тичаше по тесните стъпала, но странно защо не чувстваше никаква умора. Мина му през ума, че може би никога няма да се добере до върха, че Кулата е безкрайна в пространството, тъй както беше вечна във времето, ала след кратък размисъл отхвърли тази мисъл — Кулата разказваше живота му, който може да му изглеждаше дълъг, но в никакъв случай не беше безконечен. И както си имаше начало (отбелязано с кедровата брошка и синята панделка), със сигурност щеше да има и край.

Скоро, съвсем скоро.

Светлината, която усещаше зад очите си, бе станала по-ярка и вече не му изглеждаше синя. Той подмина помещението със Зол-тан, гарвана от колибата на пустинника. Подмина стаята с атомната помпа от крайпътната станция. Докато се изкачваше, се спря пред едно помещение, на чийто под лежеше трупът на едно от омароподобните чудовища, отхапали пръстите на дясната му ръка, и изведнъж си даде сметка, че светлината, която усещаше, бе станала още по-ярка, а от синьото сияние нямаше и следа.