Стивън Кинг - Тъмната кула

Роланд пристъпи до мястото, където пътеката достигаше до рамкираната със стомана врата от черно призрачно дърво. В горната й част се виждаше сигулът, който той прекрасно познаваше:

Тук остави последните два предмета от снаряжението си: кръстчето на леля Талита и верния си шестострел. Когато се изправи, видя, че първите два йероглифа са изчезнали:

„НЕОТКРИТА“ бе станало „ОТКРИТА“.

Той вдигна ръка, за да похлопа, ала вратата се отвори още преди да я докосне, разкривайки подножието на издигащо се спираловидно стълбище. В този миг до ушите му достигна тежка въздишка, която сякаш се отрони от вътрешността на постройката: „Добре дошъл, Роланд от рода Елд.“ Гласът на Кулата. Това величествено съоръжение изобщо не бе от камък, макар и да изглеждаше така; не, Тъмната кула беше жива, най-вероятно това бе самият Ган, и онзи пулс, който бе усещал дълбоко в сърцето си дори когато се намираше на хиляди левги от тук, бе пулсирането на жизнената сила на Ган.

„Комала, Стрелецо. Комала-ела-ела.“

Внезапно някакъв остър, горчив като сълзи мирис го удари в — ноздрите. Мирис на… какво? Да, на какво? Преди да може да го определи обаче, той изчезна и на Роланд не му остана нищо друго, освен да се запита дали не си го бе въобразил.

Синът на Стивън Дисчейн прекрачи прага и Песента на Кулата, която бе чувал навсякъде — дори и в Гилеад, където се прокрадваше в гласа на майка му, когато му тананикаше приспивни песнички, — най-накрая замлъкна. Отрони се още една въздишка. Вратата се затръшна с грохот зад гърба му, ала не го потопи в пълен мрак. До него достигаше светлината от стреловидните прозорчета, увенчали ствола на Кулата с възходящата си спирала, примесена с отблясъците на залеза.

Пред него се издигаха каменни стъпала — достатъчно тесни, че да затруднят изкачването и на сам човек.

— Роланд пристигна — възвести Стрелеца и думите му се понесоха нагоре по безкрайната спирала. — Ти, що си на върха, чуй ме добре и ме приеми с добро, ако можеш. А ако си мой враг, знай, че съм дошъл без оръжие и нямам никакво намерение да ти сторя зло.

И започна да се изкачва.

След деветнайсет стъпала достигна до първата площадка (точно толкова водеха и до всяка следваща). Роланд видя отворена врата, зад която имаше неголяма кръгла стая. Върху камъните, с които бе покрита стената, бяха изваяни хиляди припокриващи се лица. Повечето му бяха известни (веднага разпозна лицето на Калвин Тауър, надничащо лукаво иззад кориците на разтворена книга). Лицата се вгледаха в него и Стрелеца чу техния шепот:

— Добре дошъл, Роланд от Гилеад, избродил много левги и много светове; добре дошъл, Стрелецо от Гилеад, последен потомък на Елд.

В далечния край на стаята се виждаше друга врата, от двете страни на която се спускаха тъмночервени драперии. На около метър и половина от пода — точно на нивото на очите му — имаше малко овално прозорче, напомнящо пролука в тъмнична килия. Помещението бе наситено с някакъв сладък аромат, който Роланд разпозна без никакви усилия — така ухаеше торбичката с борови връхчета, която майка му бе сложила първо в бебешката му люлка, а сетне и в детското му креватче. Този аромат веднага пробуди спомените му за онези дни, както е характерно по принцип за миризмите; ако някое сетиво може да ни служи като машина на времето, то това е обонянието.

После също като онзи горчив мирис той изчезна.

В помещението нямаше никакви мебели, а на пода се виждаше един-единствен предмет. Роланд се приближи до него и го вдигна. Това бе малка кедрова брошка, към която бе привързана синя копринена панделка. Беше виждал подобни неща в Гилеад, ала преди много, много време; дори сам бе носил подобно нещо. Когато лечителите срязваха пъпната връв на новороденото, разделяйки майката от детето, защипваха такава брошка над пъпчето му и тя оставаше там, докато остатъкът на пъпната връв не паднеше заедно с нея. (Самото пъпче се наричаше „тет-ка кан Ган“.) Цветът на копринената панделка свидетелстваше, че тази бе принадлежала на момче. Към брошките на момичетата се привързваха розови лентички.

„Тази е моята“ — помисли си Стрелеца. Той продължи да я гледа още няколко секунди, след което я остави там, откъдето я бе взел. Където й беше мястото. Когато се изправи, зърна бебешко личице

(моят ба-боу ли е туй? Няма да ме лъжеш, чуй!)

сред множеството други. Личицето му бе сбръчкано, сякаш първата глътка въздух извън утробата на майка му изобщо не му се е понравила, защото вече е миришел на смърт. Съвсем скоро младенецът щеше да заяви гръмко мнението си относно новата ситуация с пронизителен плач, който ще отекне из покоите на Стивън и Габриел, извиквайки усмивки на лицата на приятелите и слугите им. (Само Мартен Броудклоук ще се намръщи.) Раждането приключи и детето е живо и здраво, кажете „благодаря“ на Ган и всички богове. Родът Елд се сдоби с наследник, а следователно и с някакъв (макар и нищожен) шанс печалното тътрузене на света към пропастта на саморазрушението да бъде спряно.