Стивън Кинг - Тъмната кула

Това беше…

Бе абсолютно сигурен, че това беше…

Слънчева светлина. Зад стените на Тъмната кула цареше гъст сумрак, ако не и нощ, а в небето сияеха Старата звезда и Старата майка, ала Роланд не се съмняваше, че това, което вижда и чувства, е именно слънчева светлина .

Той продължи нагоре, подминавайки стаите, без да обръща и най-малко внимание на ароматите на миналото. Стълбата бе станала толкова тясна, че раменете му почти докосваха извитата стена. Всички песни бяха замлъкнали — ако не броим песента на вятъра, чийто далечен вой пронизваше слуха му.

Мъжът застана пред последната отворена врата. На пода на малката стаичка, която се виждаше зад нея, лежеше албумът с изтритото лице. Единственото, което се виждаше на белия лист, бяха две червени, пламтящи от омраза очи.

„Това е настоящето. Достигнах сегашния момент.“

Да, и слънцето блестеше, комала-слънцето блестеше в очите му, чакайки го да дойде. Жарките му лъчи изгаряха безмилостно кожата му, а воят на вятъра бе станал много по-силен. Непрощаващ. Роланд погледна към спиралата на стълбите, виеща се нагоре; сега раменете му без съмнение щяха не само да докоснат стените, но и да се отъркат в тях, защото проходът бе не по-широк от ковчег. Още деветнайсет стъпала и стаята на върха на Кулата най-накрая щеше да е негова.

— Идвам! — извика той. — Ако ме чуваш, чуй ме добре! Идвам!

Стрелеца закрачи бавно нагоре, изправил гръб и надигнал гордо глава. Дотук всички стаи го бяха посрещали с отворени врати. Всички… с изключение на тази. Към нея водеше масивна врата от призрачно дърво, върху която бе изписана една-единствена дума. И тази дума беше:

Пръстите му сграбчиха дръжката. Върху нея бе гравирана дива роза, оплетена около револвер — едно от онези масивни и древни оръжия, които бяха принадлежали на баща му и той бе изгубил завинаги.

— Ала отново ще са твои — прошепна гласът на Кулата и гласът на розите — и двата гласа се бяха слели в един.

„Какво искаш да кажеш?“

Отговор така и не последва, но дръжката се завъртя под ръката му — може би пък това бе отговорът — и Роланд отвори вратата, водеща към стаята на върха на Тъмната кула.

Той видя и мигновено разбра всичко — прозрението се стовари върху му с цялата си съкрушителна тежест, изпепеляващо като слънцето на пустинята, която бе най-великата от всички пустини. Колко ли пъти бе изкачвал тези стъпала само за да бъде запратен обратно там, откъдето беше тръгнал? Не в самото начало (когато все още можеше да промени нещата и да премахне ужасното проклятие), ала в онзи момент в пустинята Мохейн, когато най-накрая бе осъзнал, че безразсъдният му, неподлежащ на съмнение поход в крайна сметка ще завърши успешно? Колко пъти бе изброждал този жесток възел, наподобяващ панделката на кедровата брошка, с която някога бе защипано пъпчето му — неговото собствено тет-ка кан Ган? И колко пъти още трябваше да го извърви?

— О, не! — изкрещя Роланд. — Моля те, само не това! Смили се над мен! Пощади ме!

Ала невидимите ръце вече го тласкаха неумолимо напред. Ръцете на Кулата не знаеха що е милост.

Това бяха ръцете на Ган, ръцете на ка, и те не знаеха що е милост.

Онзи остър, горчив мирис отново достигна до ноздрите му. Пустинята, ширнала се зад вратата, бе ослепително бяла, безводна и безлична, с изключение на забулените в облаци планини, които се издигаха на хоризонта. В този миг Стрелеца разпозна горчивия мирис — той принадлежеше на дяволската трева, която причиняваше сладки блянове, кошмари и смърт.

— Но не за теб, Стрелецо. Смъртта никога не идва за теб. Ти си неуловим. Хлъзгав. И се размиваш. Мога ли да бъда пределно откровен? Ти продължаваш по своя път.

— И винаги забравяш за предишния път. Всеки път за теб се превръща в първи.

Мъжът направи още един опит да се върне назад. Безполезно. Ка беше по-силна.

Роланд от Гилеад премина през последната врата — вратата, която винаги бе търсил и която винаги бе намирал. Тя хлопна тихичко зад гърба му.

Стрелеца се спря за момент, олюлявайки се. Имаше чувството, че всеки миг ще припадне. От жегата, естествено; проклетата жега. Духаше вятър, но той бе толкова сух, че не му носеше никакво облекчение. Той вдигна кожения мях с вода, преценявайки теглото му. С колко ли вода разполагаше? Не, не трябваше да пие — още не бе дошло време да пие, — ала въпреки това отпи една глътка.

За един кратък миг бе почувствал, че се намира на съвсем друго място. Сякаш бе в самата Тъмна кула. Но пустинята беше коварна и пълна с миражи, а Кулата се издигаше на хиляди колела от него. Чувството, че току-що е изкачил безбройните й стъпала и е надзърнал в безбройните й стаи, от стените на които го гледаха безброй лица, вече избледняваше.