Стивън Кинг - Тъмната кула

Сърцето й бие бавно и тежко в гърдите й, ала тя усеща как вътре в нея се надига вълна на неизмерима радост. Всичко ще бъде наред. Не й е известно нищо повече, ала е твърдо убедена в това. Този път ка работи в нейна полза, а силата на ка е огромна. Знае това от собствен опит.

— Ако те попитам откъде те познавам… или откъде си дошла… — Млъква, поглежда я смутено и продължава: — Или как стана тъй, че вече те обичам?

Тя се усмихва. Толкова приятно е да се усмихваш — особено когато половината лице не те боли, защото онова, което я измъчваше (май беше някакъв белег, не помни вече), го няма.

— Захарче — отвръща му тя, — както ти казах, историята е дълга. Някой ден ще ти разкажа всичко… което си спомням. Напълно възможно е да ни предстои и някаква работа. За една компания, наречена корпорация „Тет“. — Тя се оглежда и пита: — Коя година сме?

— Хиляда деветстотин осемдесет и седма — гласи отговорът му.

— И ти живееш в Бруклин, нали? А може би в Бронкс?

Младият мъж, който бе дошъл тук заради сънищата си и гласовете, звучащи в главата му — с чаша горещ шоколад в ръката си и шапка с надпис „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“ в задния си джоб — избухна в смях.

— Боже мой, не! Аз съм от „Уайт Плейнс“ 111 111 Предградие в северната част на Ню Йорк. — Б. пр. ! Дойдох с влака заедно с брат си. Той също е тук. Ей го там — искаше да разгледа по-отблизо белите мечки.

Неговият брат. Хенри. Великият мъдрец и непоправим наркоман. Сърцето й се сви.

— Нека ви запозная.

— Не, наистина, аз…

— Слушай, ако ще бъдем приятели, ще трябва да се сприятелиш и с малкото ми братче. С него сме като дупе и гащи. Джейк! Хей, Джейк!

Тъмнокожата жена не бе забелязала момчето, застанало до ограждението, отделящо островчето на полярните мечки от останалата част на парка, ала сега то се обръща и сърцето й за малко да изскочи от гърдите й. Джейк им махва с ръка и се насочва към тях.

— Джейк също те сънуваше — казва й Еди. — Това бе единственото доказателство, че не ми хлопа дъската. Повече от обичайното, де.

Сузана го хваща за ръката — тази така позната, любима ръка — и когато пръстите им се преплитат, си мисли, че ще умре от щастие. Има толкова много въпроси — ще ги зададе съвсем скоро, — ала за момента само един от тях има значение. И когато снегът започва да вали по-силно и снежинките посипват косата, миглите и раменете му, тя го задава.

— Ти и Джейк… каква е фамилията ви?

— Торен 112 112 Кула (нем.) — Б. пр. — отвръща младият мъж. — Немска е.

Преди някой от тях да е успял да каже нещо друго, към тях се присъединява Джейк.

Искате да знаете дали тримата са живели щастливо до края на дните си? Не мога да ви кажа това, защото така става само в приказките. Ала в живота им имаше щастие.

И те наистина живяха.

Под стелещата се и понякога зрима магия на Лъча, който свързва мечока Шардик и костенурката Матурин от двете страни на Тъмната кула, те наистина живяха.

Това е всичко.

И то е достатъчно.

Кажете „благодаря“.

Разказах цялата си история до края и съм доволен. Тя е от онези истории (залагам и последния си цент), които само един добър Бог би запазил за накрая — пълна е с чудовища, чудеса и пътешествия между най-различни светове. Сега мога да спра, да оставя перото си и да дам почивка на уморената си ръка (навярно не завинаги; ръката, която словостреля, има собствено съзнание и понякога отново й се приисква да потанцува върху белия лист). Вече мога да затворя очите си за Средния свят и всички светове, простиращи се отвъд него. Обаче някои от вас, мои верни читатели — вам принадлежат ушите, без които нито една история няма да просъществува и един ден — не одобрявате това. Вие сте от онези сурови, устремени към крайната цел хора, които не вярват, че радостта се крие в самото пътешествие, а не в неговия край, колкото и често да са ви доказвали обратното. Вие сте от онези несретници, които все още бъркат правенето на любов с онази жалка струйка, бликваща в края на интимната игра (оргазмът в края на краищата е просто способ, до който прибягва Господ, за да ни каже, че всичко е свършило и е време да спим). Вие сте онези жестоки читатели, които отричат Сивите заливи, където отиват уморените герои, за да си отдъхнат 113 113 Препратка към романа на Толкин „Властелинът на пръстените“ — Б. пр. . Вие казвате, че искате да узнаете какво е станало накрая. Казвате, че искате да последвате Роланд в Кулата; казвате, че именно за това сте си дали парите, че това е зрелището, което сте дошли да вкусите.