Стивън Кинг - Тъмната кула

Ами ако не я познае?

Ами ако единственото, което види, е една бездомна негърка, седнала в електрическа количка, чиито батерии съвсем скоро ще се изтощят? Една негърка без пари, без дрехи, без адрес (не и в това къде и кога, кажете благодаря, сай) и без крака? Една бездомна негърка, с която нищо не го свързва? Ами ако все пак я разпознае някъде в дълбините на съзнанието си, ала се отрече от нея по същия начин, както Петър се е отрекъл от Исус, просто защото спомените му са твърде болезнени?

А още по-лошо би било, ако Еди се обърне към нея и Сузана се сблъска с празния, безсилен и изпепелен поглед на дългогодишен наркоман. Ако, ако, ако… Междувременно снегът продължаваше да вали и скоро щеше да погребе целия свят под бялото си покривало.

„Спри да умуваш и иди при него — прозвуча гласът на Роланд в съзнанието й. — Не се сблъска с Блейн, тахийните от «Синия рай» и онази твар под замъка «Дискордия», за да подвиеш сега опашка и да побегнеш, нали така? Мисля, че имаш достатъчно кураж, за да изминеш тези няколко метра.“

Ала тя няма тази увереност, докато не вижда как пръстите й сякаш сами посягат към ръчката на стартера. Преди да го завърти обаче, в главата й отново се разнася гласът на Стрелеца — този път в тона му се долавя някаква уморена веселост.

„Сигурна ли си, че преди това не ти се иска да се отървеш от нещо, Сузана?“

Безногата жена поглежда надолу и вижда револвера на Роланд, затъкнат в колана й — досущ като пистолета на мексикански bandidos или пиратски ятаган. Тя измъква оръжието, отбелязвайки колко удобно приляга в дланта й… сякаш там му е мястото. Раздялата с него е като раздялата с любим. Трябва ли изобщо да прави това? Въпросът е кого обича повече — човека или револвера? Всичко останало зависи от отговора му.

Сузана импулсивно отваря барабана и вижда, че патроните вътре изглеждат стари, а гилзите им са потъмнели.

„Никога няма да гръмнат — мисли си тя… и без да знае откъде й е известно, точно назовава причината за това. — Мокри са.“

Тя насочва цевта към небето, поглежда през нея и изведнъж й става тъжно, макар и да не е изненадана особено — през дулото не прониква никаква светлина. Запушено е. И съдейки по всичко, явно е запушено от десетилетия. Този револвер никога няма да стреля отново. Оказва се, че в крайна сметка няма между какво да избира. Това оръжие вече не става за нищо.

Като продължава да държи револвера с лявата си ръка, Сузана завърта ръчката на стартера и малкият електрически скутер — наречен от нея „Хо Фат 3“, макар че това название вече избледнява от паметта й — безшумно се понася напред. Тя минава покрай зелен контейнер за смет с надпис „ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ САМО В ПРЕДНАЗНАЧЕНИТЕ ЗА ТОВА МЕСТА!“и пуска вътре револвера на Роланд. От тази постъпка я заболява сърцето, ала не се съмнява, че е постъпила правилно. Оръжието е тежко и веднага потъва под смачканите опаковки, рекламните брошури и остарелите вестници като камък под вода. Достатъчно дълго време е била стрелец, за да не изпита съжаление при раздялата с такова перфектно оръжие (въпреки че пътешествието между световете го извади от строя), ала в същото време е и жена, чийто взор е устремен в бъдещето; жена, която не поглежда назад, когато е свършила онова, което е трябвало да свърши.

Преди да успее да се добере до мъжа с картонената чаша, той се обръща към нея. Наистина носи пуловер с надпис „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“, но Сузана не обръща почти никакво внимание на това. Единственото, което я интересува, е, че това е той — Едуард Кантор Дийн. Ала след малко дори това става маловажно, тъй като в очите му се чете онова, от което толкова се бе страхувала. Пълно недоумение. Той не я познава.

После Еди се усмихва нерешително — тя помни много добре тази усмивка, обича я и никога няма да я забрави — и Сузана веднага усеща, че не е наркоман. Вижда го на лицето му, но най-вече в очите му. „Розите от Харлем“ пеят и той й подава чашата с горещ шоколад.

— Слава Богу — казва той. — Вече бях решил, че ще трябва да го изпия сам. Че гласовете са плод на въображението ми и че явно полудявам. Това… ами… — Млъква, а недоумението в погледа му придобива огромни размери и към него се прибавя и страх. — Слушай, ти си дошла тук заради мен , нали? Моля те, кажи ми, че не изглеждам като пълен идиот в твоите очи. Защото се чувствам нервен като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове.

— Не, естествено — отвръща тя. — Искам да кажа, че не изглеждаш като пълен идиот. — Тъмнокожата жена си спомня историята на Джейк за гласовете, спорещи в съзнанието му — как единият крещял, че е мъртъв, а другият — че е жив. И двата били напълно убедени в правотата си. Сузана напълно го разбираше, защото имаше известен опит с някои гласове. С някои особени гласове.