Джоузефин Анджелини: Безсънна (Търсачът в дълбините)

Времето нямаше да промени положението. Сълзите нямаше да го променят. Тя имаше един избор, и знаеше, че може да го направи или сега, или след като страда с часове. Хелън беше Потомка, и като такава — прицел на Фуриите. Никога не беше имала избор, освен един. При тази мисъл гневът се върна.

В един миг на увереност тя рязко помръдна глава напред.

Лукас не можеше да откъсне очи от Хелън. Дори от отсрещния край на кухнята виждаше, че полупрозрачната кожа на високите й скули беше толкова бледа, че по нея имаше сини петна от тънките като дантела вени, простиращи се под повърхността. Можеше да се закълне, че когато тя най-напред дойде да учи с Касандра в къщата на семейство Делос тази сутрин, ръцете й над лактите бяха покрити с избледняващи синини.

Сега изражението й беше изплашено, като на преследван човек. Изглеждаше по-уплашена, отколкото преди няколко седмици, когато всички мислеха, че Тантал и фанатичните Сто братовчеди я преследват. Касандра наскоро беше прозряла, че Стоте съсредоточават почти цялата си енергия, за да открият Хектор и Дафна, и че Хелън няма от какво да се бои. Но ако причината за страха на Хелън не бяха Стоте братовчеди, тогава трябваше да е нещо в Подземния свят. Лукас се питаше дали тя е преследвана, може би дори измъчвана там долу.

Тази мисъл го разкъсваше отвътре, сякаш по гръдния му кош се катереше диво животно, което пътьом гризеше костите му. Трябваше да стиска зъби, за да попречи на дрезгавото ръмжене, което се опитваше да излезе от гърлото му. Беше толкова разгневен през цялото време, и гневът му го тревожеше. Но по-ужасен от гнева бе фактът колко се тревожеше за Хелън.

Гледката как тя подскача при най-лекия звук или се напряга вътрешно с разширени, втренчени очи, го водеше до паника. Лукас изпитваше физическа нужда да закриля Хелън. Беше като цялостен телесен тик, който го караше да се хвърли между нея и опасността. Но не можеше да й помогне с това. Не можеше да слезе в Подземния свят, без да умре.

Лукас още работеше по този проблем. Нямаше много хора, които можеха физически да слязат в Подземния свят, както Хелън можеше, и да оцелеят — само шепа в цялата история на гръцката митология. Но той нямаше да спре да се опитва. Лукас винаги бе бил добър в решаването на проблеми — добър особено в разрешаването на нерешими пъзели и загадки. Което вероятно бе причината, поради която да вижда Хелън така, го нараняваше по този разяждащ, омразен начин.

Не можеше да разреши това вместо нея. Тя беше сама там долу, и той не можеше да направи нищо по въпроса.

— Синко. Защо не седнеш до мен? — предложи Кастор, като стресна Лукас и го изтръгна от мислите му. Баща му посочи стола от дясната си страна, докато всички сядаха на масата за неделната вечеря.

— Това е мястото на Касандра — отвърна Лукас с рязко поклащане на глава, но онова, което всъщност си мислеше бе, че това място беше на Хектор . На Лукас му беше непоносимо да заеме място, което никога не биваше да е освобождавано. Вместо това седна от лявата страна на баща си на общата пейка.

— Да, татко — пошегува се Касандра, докато заемаше мястото, което автоматично бе наследила, когато Хектор стана Прокуденик заради това, че уби единствения син на Тантал — Креон. — Да не се опитваш да ме понижиш в звание, или нещо подобно?

— Нямаше ли да узнаеш, ако го правех? Що за оракул си тогава? — подкачи я Кастор, като я смушка в корема, докато тя се разпищя.

Лукас виждаше, че баща му се възползва от тази рядка възможност да поиграе с Касандра, защото тези възможности почти се бяха изчерпали. Като Оракул, сестричката на Лукас се оттегляше от семейството си, от всички човеци. Скоро щеше да се отдалечи от всички хора и да се превърне в студен инструмент на Богините на съдбата, независимо колко много бе обичана от най-близките си хора.

Кастор обикновено се възползваше от всеки възможен шанс да си размени шеги с дъщеря си, но Лукас виждаше, че този път той бе само отчасти съсредоточен да се закача с Касандра. Умът му беше другаде. По някаква причина, която Лукас не можеше незабавно да проумее, Кастор всъщност не искаше Лукас да седи на обичайното си място.

Разбра миг по-късно, когато Хелън седна до него, на мястото, което, чрез времето и употребата, беше станало нейното място на масата. Когато тя прекрачи пейката и се плъзна до него, Лукас забеляза как челото на баща му се сбърчи.

Лукас пренебрегна неодобрението на баща си и си позволи да се наслади на усещането за Хелън до себе си. Макар да беше очевидно наранена от това, което й се случваше в Подземния свят, каквото и да бе то, присъствието й изпълваше Лукас със сила. Формата й, мекотата на ръката й, когато докосваше леко неговата, докато си подаваха блюда около масата, ясният, ведър тон на гласа й, когато се включваше в разговора — всичко в Хелън го докосваше отвътре и успокояваше дивото животно в гръдния му кош.