Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

Хелън се опита да се извие, за да се измъкне изпод нея, но не можеше да помръдне краката си, без от хълбоците й да изригне мъчителна болка. Нещо със сигурност беше счупено — бедрото й, гърбът й, а може би и двете.

Хелън примижа и се опита да засенчи очите си с ръка, като преглътна, за да прогони жаждата си. Беше уязвима, хваната в капан, като преобърната по гръб костенурка. В празното небе нямаше нито едно облаче, което да й дари поне миг облекчение.

Само заслепяваща светлина и безмилостна жега…

Хелън излезе замаяно от часа по социални науки на госпожица Би, потискайки една прозявка. Усещаше главата си натъпкана и сгорещена, като сложена да се пече на бавен огън пуйка за Деня на благодарността. Беше почти краят на учебния ден, но това не беше утеха. Хелън сведе поглед към стъпалата си и се замисли за онова, което я очакваше. Всяка нощ се спускаше в Подземния свят и се сблъскваше с поредния ужасяващ пейзаж. Нямаше представа защо в крайна сметка попада на някои места по няколко пъти, а на други — само веднъж, но си мислеше, че има нещо общо с настроението й. В колкото по-лошо настроение беше, когато заспиваше, толкова по-лошо беше преживяването й в Подземния свят.

Все още съсредоточена върху своите тътрещи се крака, Хелън почувства топли пръсти да докосват лекичко нейните в суматохата в коридора. Когато вдигна поглед, видя сините като сапфири очи на Лукас да търсят нейните. Тя си пое жадно дъх — бърза, насочена навътре изненадана въздишка — и прикова очи върху неговите.

Погледът на Лукас беше мек и закачлив, а ъгълчетата на устата му се извиха в потайна усмивка. Все още движейки се в противоположни посоки, те обърнаха глави, за да поддържат зрителен контакт, докато вървяха: еднаквите им усмивки нарастваха с всеки изминал миг. Като отметна закачливо косата си, Хелън рязко се обърна напред и сложи край на погледа, със залепена на лицето усмивка.

Само с един поглед от Лукас се почувства по-силна. Отново жива. Чу го как се подсмихва тихо, докато вървеше нататък, самодоволен, сякаш знаеше точно колко голямо въздействие има върху нея. Тя също се подсмихна, като поклати глава. После видя Джейсън.

Вървящ на няколко крачки зад Лукас, с Клеър до себе си, Джейсън беше наблюдавал цялата размяна на усмивки и погледи. Устата му беше разтревожено стисната в тънка линия, а очите му бяха тъжни. Поклати неодобрително глава към Хелън и тя сведе очи, изчервявайки се като домат.

Бяха братовчеди, Хелън знаеше това. Флиртуването беше нередно. Но то я караше да се чувства по-добре , когато нищо друго не успяваше. Нима от нея се очакваше да премине през всичко това дори без утехата от усмивката на Лукас? Хелън отиде в последния си учебен час и седна на чина си, сдържайки сълзите, докато изваждаше тетрадката си.

Дълги остри парчета дърво заобикаляха Хелън, принуждавайки я да остане напълно неподвижна или да рискува да се наниже на някое от тях. Беше хваната в капан в ствола на дърво, което растеше самичко насред сух, мъртъв шубрак. Ако дишаше твърде дълбоко, дългите трески я бодяха. Ръцете й бяха извити зад гърба, а краката — сгънати неудобно под нея, накланяйки торса й напред. Една дълга треска беше точно на едно ниво с дясното й око. Ако главата й помръднеше напред, докато се бореше да се освободи — ако дори я оставеше да клюмне леко от изтощение — окото й щеше да бъде избодено.

— Какво очаквате да направя? — прошепна Хелън, без да се обръща към никого. Знаеше, че е съвсем сама.

— Какво се предполага да направя? — внезапно изпищя тя: усещаше по гърдите и гърба си жилещата болка от дузина малки пробождания.

Пищенето не помогна, но разгневяването успя. Помогна й да се стегне достатъчно, за да приеме неизбежното. Беше се докарала дотук, дори и това да беше непреднамерено, и знаеше как да се измъкне. Болката обикновено предизвикваше освобождаването й от Подземния свят. Стига да не умреше, Хелън беше напълно сигурна, че ще напусне Подземния свят и ще се събуди в леглото си. Щеше да е ранена и да изпитва болка, но поне щеше да се измъкне.

Взря се в дългата треска пред окото си, знаейки какво изисква ситуацията, но без да е сигурна, че е способна да го направи. Когато гневът, който я подтикваше, се оттече, сълзи на отчаяние изпълниха очите й и се разляха по бузите й. Чу собствените си задушени, задавени ридания да я притискат в клаустрофобичния затвор на дървесния ствол. Минаха минути, и ръцете и краката й започнаха да крещят, докато се гърчеха в неестествени форми.