Джоузефин Анджелини: Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Не знам — отговори Зак най-накрая. После му хрумна една мисъл: — Но може би ти знаеш. Напоследък доста се мотаеш с Ариадна.

— Да, и? — каза спокойно Мат. — Не виждам накъде биеш.

Дали Мат знаеше? Дали хлапетата Делос му бяха казали какво става, докато оставяха Зак непосветен? Зак загледа изучаващо Мат за момент и реши, че той вероятно просто подкрепя семейство Делос, както правеха всички, всеки път щом Зак споменеше колко са чудновати.

— Кой казва, че трябва да бия нанякъде? Просто казвам, че никога преди не съм виждал повредена електрическа мрежа да причинява това. А ти?

— Значи полицията, хората от отделите по водо и електроснабдяване, всички хора, обучени да се справят с природни бедствия, грешат, а ти си прав?

Начинът, по който Мат постави въпроса, накара Зак да се почувства малко глупав. Не можеше просто ей така да се изправи и да заяви, че семейство от супермени се опитва да завземе неговия остров. Това щеше да прозвучи откачено. Преструвайки се, че не проявява интерес, Зак се загледа през улицата към разрушените стъпала на Атенеума и сви рамене.

Именно тогава забеляза някой, някой специален, като Хелън — като онези проклети хлапета Делос. Само че този тип беше различен. У него имаше нещо нечовешко. Когато се движеше по улицата, приличаше някак на насекомо.

— Както и да е. Всъщност не ме е грижа какво е станало — каза Зак, демонстрирайки отегчение. — Забавлявай се да зяпаш тая дупка.

Той се отдалечи: не искаше да прахосва повече време за някой, който толкова очевидно беше на страната на семейство Делос. Искаше да види накъде е тръгнал онзи чудак, и може би да разбере какво криеха всички от него.

Последва непознатия надолу до доковете и забеляза красива яхта. Беше като излязла от книга с приказки. Високи мачти, палуба от тиково дърво, корпус от фибростъкло, и червени платна. Зак тръгна към нея с отворена уста. Яхтата беше най-красивото нещо, което бе виждал, с изключение на едно лице… Нейното лице.

Зак почувства как някой го потупа отзад по рамото и, когато се обърна, светът потъмня.

Червена кръв разцъфна като цвете изпод изтръгнатите нокти на пръстите на Хелън, събра се като езерце в полумесеците на кожичките под тях, и започна да се стича по кокалчетата й на малки рекички. Въпреки болката, тя се вкопчи по-здраво в перваза с лявата си ръка, за да се опита да плъзне дясната напред. Под пръстите й имаше мръсотия и кръв, заради които се хлъзгаше, а ръцете й бяха изтръпнали толкова силно, че започвате да усеща спазми в средата на дланта си. Посегна с дясната си ръка, но нямаше сили да се изтегли нито милиметър напред.

Хелън се плъзна назад с пъшкане, докато увисна и се залюля на скованите връхчета на пръстите си. На шест етажа над ритащите й крака имаше леха с мъртви цветя, осеяна с покрити с плесен тухли и плочи, които се бяха свлекли от покрива на порутената сграда и се бяха строшили на парчета. Не й беше нужно да поглежда надолу, за да осъзнае, че същото щеше да се случи и на нея, ако изпуснеше от хватката си рушащия се перваз на прозореца. Опита се отново да преметне крак нагоре и да се захване с него за перваза, но колкото повече риташе, толкова по-несигурна ставаше хватката й.

Измежду изпохапаните й устни се откъсна ридание. Висеше от този перваз, откакто се спусна в Подземния свят онази нощ. Струваше й се, че са минали часове, може би дни, и издръжливостта й отслабваше. Хелън изплака, обзета от безсилен гняв. Трябваше да се махне от този перваз и да отиде да намери Фуриите. Тя беше Търсачът в дълбините — това беше задачата й. Да намери Фуриите в Подземния свят, да ги победи по някакъв начин, и да освободи Потомците от тяхното влияние. От нея се очакваше да сложи край на цикъла на отмъщението, който принуждаваше Потомците да се избиват помежду си, но ето че вместо това беше тук, увиснала от някакъв перваз.

Не искаше да падне, но знаеше, че няма да се доближи до откриването на Фуриите, ако продължаваше да виси тук цяла вечност. А в Подземния свят всяка нощ продължаваше цяла вечност. Тя знаеше, че трябва да сложи край на тази нощ и да започне следващата наново, в друга, може би по-плодотворна безкрайност. Ако не успееше да се изтегли нагоре, това оставяше само един вариант.

Пръстите на лявата й ръка започнаха да се присвиват и хватката й поддаде. Опита се да си внуши да не се съпротивлява, да си каже, че ще бъде по-добре ако падне, защото поне всичко щеше да свърши. Но продължаваше все така да се вкопчва в перваза с всяка частичка сила, останала в дясната й ръка. Страхуваше се твърде много, за да се пусне. Прехапа окървавената си устна, за да се съсредоточи, но пръстите на дясната й ръка се плъзнаха през мръсотията и най-сетне се откъснаха от ръба. Не можа да се задържи.