Джоузефин Анджелини: Безсънна (Търсачът в дълбините)

Хелън се огледа наоколо и видя Ариадна, Джейсън и Лукас да стискат зъби. Джейсън се успокои пръв.

— Ето защо това, което Хелън прави, е толкова важно — отвърна той. — Тя е в Подземния свят, за да победи Фуриите, и да спре цялото това безсмислено убиване.

Мат се предаде неохотно. Беше му трудно да приеме Фуриите, но виждаше, че никой на масата не е много по-доволен от съществуването им, отколкото беше той. Клеър все още имаше вид, сякаш имаше нужда да си изясни някои неща.

— Добре. Това е Прокуденик. А Скитниците като Лени са Потомци, които имат родители от две различни Династии, но само една Династия може да предяви права над тях, нали така? Следователно те все още имат кръвен дълг към другата Династия — проговори Клеър внимателно, сякаш знаеше, че за Хелън ще е трудно да чуе думите й, но въпреки това тя трябваше да ги каже. — За теб е предявила претенции майка ти, Дафна. Или по-скоро нейната Династия.

— Династията на Атрей — каза Хелън унило, спомняйки си как отдавна изгубената й майка се беше върнала да й съсипе живота преди девет дни, с някои доста нежелани вести.

— Истинският ти баща обаче — не Джери — макар че, Лени, трябва да кажа, за мен Джери винаги ще е истинският ти баща — поправи се разпалено Клеър, преди отново да подхване нишката на мисълта си. — Биологичният ти баща, който така и не е разбрал и който е починал, преди да се родиш…

— Е бил от Ливанската Династия. — За момент Хелън срещна очите на Лукас, после бързо извърна поглед. — Аякс Делос.

— Нашият чичо — каза Джейсън, като обхвана с поглед Ариадна и Лукас.

— Правилно — каза Клеър неловко. Премести поглед между Хелън и Лукас, които отказваха да я погледнат в очите. — И тъй като за двама ви са предявили претенции вражески Династии, отначало двамата желаехте взаимно смъртта си. Докато… — тя млъкна, без да довърши.

— Преди Хелън и аз да платим кръвния дълг на нашите Династии, като едва не умряхме един за друг — довърши Лукас с мрачен тон, предизвиквайки всички да направят коментар за връзката, която двамата с Хелън споделяха.

На Хелън й се прииска да изкопае дупка право в настлания с плочки под на кухнята на семейство Делос и да изчезне. Чувстваше тежестта на незададените въпроси на всички.

Всички се питаха: Колко далеч бяха стигнали Хелън и Лукас, преди да разберат, че са първи братовчеди? Дали беше само малко целуване или беше станало толкова сериозно, че да са белязани до живот?

И: Дали все още искат да бъдат един с друг, макар да знаят, че са братовчеди?

И: Питаха се дали все още го правят понякога. За тях не би било трудно, защото и двамата могат да летят. Може би се измъкват тайно всяка нощ и…

— Хелън? Трябва да се залавяме пак за работа — каза Касандра с властна нотка в гласа. Стоеше на прага на кухнята, подпряла юмрук на слабия си, момичешки хълбок.

Докато Хелън се надигаше от масата, Лукас улови погледа й и се усмихна съвсем лекичко, окуражавайки я. Като се усмихна едва-едва в отговор, Хелън последва Касандра надолу към библиотеката на семейство Делос, чувствайки се по-спокойна, по-самоуверена. Касандра затвори вратата и двете момичета продължиха търсенето си за някакви познания, които можеха да помогнат на Хелън в нейната мисия.

Хелън зави зад ъгъла и видя, че пътят е препречен от ръждива дъга. Един небостъргач се бе привел през улицата, сякаш гигантска ръка го беше притиснала като царевично стъбло.

Хелън избърса сърбящата пот от челото си и се опита да намери най-безопасния път през напукания бетон и изкривените железа. Щеше да е трудно да се прекатери, но повечето сгради в този изоставен град се ронеха на прах, докато пустошта около него се разрастваше. Нямаше смисъл да тръгва в друга посока. Едно или друго препятствие препречваше всички улици, а и освен това, Хелън не знаеше преди всичко накъде се предполага да върви. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи да се придвижва напред.

Докато се прехвърляше тромаво през назъбена решетка, обкръжена от стипчивия мирис на гниещ метал, Хелън чу дълбоко, печално стенание. От сглобката на решетката с разтърсване изпадна болт, и една подпорна греда над нея се откъсна сред дъжд от ръжда и пясък. Хелън инстинктивно вдигна ръце и се опита да я отклони, но тук долу в Подземния свят ръцете й нямаха силата на Потомците. Стовари се болезнено по гръб, простряна над кръстосващите се пречки на решетката под нея. Тежката подпорна греда лежеше напряко върху корема й, притискайки я надолу през гредата.