Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

Искаше му се да може да направи същото за нея. По време на вечерята Лукас се питаше какво се случва на Хелън в Подземния свят, но знаеше, че ще трябва да почака, докато останат сами, за да попита. Тя щеше да излъже семейството, но не можеше да излъже него.

— Хей — обади се той по-късно, като спря Хелън в мъждиво осветения коридор между тоалетната и кабинета на баща си. Тя се напрегна за миг, а после се обърна към него, и чертите й омекнаха.

— Хей — прошепна тя, като се приближи до него.

— Тежка нощ?

Тя кимна, промъквайки се още по-близо, докато той вече можеше да усети сапуна с аромат на бадеми, с който току-що си беше измила ръцете. Лукас знаеше, че тя вероятно не си даваше сметка как винаги се движеха един към друг: той обаче си даваше.

— Разкажи ми за това.

— Просто е трудно — каза тя, като сви рамене, опитвайки се да избегне въпросите му.

— Опиши го.

— Имаше един каменен блок. — Тя млъкна, разтри китките си, и поклати глава с измъчено изражение. — Не мога. Не искам да мисля за това повече, отколкото се налага. Съжалявам, Лукас. Не искам да те ядосвам — каза тя, в отговор на раздразненото му изпъшкване.

Той се взря в нея за миг, питайки се как можеше тя да греши толкова много по отношение на онова, което го караше да чувства. Опита се да остане спокоен, докато й задаваше следващия въпрос, но въпреки това той прозвуча по-грубо, отколкото би му се искало.

— Наранява ли те някой там долу?

— Там долу няма никой, освен мен — отвърна тя. От начина, по който го изрече, Лукас разбра, че по някакъв начин самотата й бе още по-ужасна, отколкото мъчението.

— Нараняват те. — Той се пресегна през няколкото стъпки, които ги деляха, и за кратко прокара пръст по китката й, проследявайки формата на избледняващите синини, които беше видял там.

Лицето й беше непроницаемо.

— В Подземния свят нямам силите си. Но се изцелявам, когато се събудя.

— Говори ми — подтикна я той. — Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Знам, че мога, но ако го направя, ще платя за това по-късно — изстена тя, но с нотка на хумор. Лукас продължи да упорства, доловил разведряването в настроението й, и изпълнен с такъв копнеж да види отново усмивката й.

— Какво? Просто ми кажи! — възкликна той ухилено. — Колко болезнено може да е да ми разкажеш за това?

Смехът й замря и тя вдигна поглед към него: устата й се разтвори леко, точно колкото Лукас да види лъскавия като стъкло вътрешен ръб на долната й устна. Той си спомни какво беше усещането от допира, когато я беше целунал, и се напрегна — възпирайки се, преди да наведе глава, за да го почувства отново.

— Мъчително — прошепна тя.

— Хелън! Колко време ти трябва, за да използваш тоалетната… — Касандра млъкна рязко, когато видя гърба на Лукас да се отдалечава надолу по коридора, а Хелън да се изчервява до кръв, докато се стрелва към библиотеката.

Хелън забърза през стаята с лющещия се тапет с петунии, като избягваше прогнилите дъски на пода до подгизналата, плесенясала кушетка. Тя сякаш я гледаше гневно, докато Хелън тичаше покрай нея. Вече беше идвала в тази посока дузина пъти, може би повече. Вместо да се насочи към вратата вдясно или вратата вляво, знаейки, че и двете не водят наникъде, тя реши, че няма какво да губи, и влезе в дрешника.

Мъхесто вълнено палто висеше в ъгъла. По яката имаше пърхот, и дрехата миришеше на болен старец. Притискаше я, сякаш се опитваше да я пропъди от бърлогата си. Хелън пренебрегна своенравното палто и започна да търси, докато не откри друга врата, скрита в една от страничните стени на дрешника. Отворът беше висок само колкото да позволи през него да мине малко дете. Тя коленичи, внезапно ужасена от вълненото палто, което сякаш я наблюдаваше как се навежда, като че опитващо се да надникне в тениската й, и забърза през високата колкото детски ръст врата.

Следващата стая беше прашен будоар, в който се бяха наслоили трупани с векове тежък парфюм, жълти петна и разочарование. Но поне имаше прозорец. Хелън забърза към него, надявайки се да скочи навън и да се освободи от този ужасен капан. Бутна ярките завеси от тафта в прасковен цвят настрани, с чувство, близко до надежда.

Прозорецът беше зазидан с тухли. Тя заудря тухлите с юмруци — отначало само с леки движения, но с усилващ се гняв, докато кокалчетата й се разраниха. В този лабиринт от стаи всичко бе прогнило и се рушеше — всичко, с изключение на изходите. Те бяха солидни като Форт Нокс 1 1 Хранилището на златния резерв на САЩ във Форт Нокс, щата Кентъки. — Б.пр. .