Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Джейсън, чакай — обади се Клеър, като побърза да го последва.

— Не мислех, че ще се върнете толкова рано — повтори Ноел, по-скоро на себе си, отколкото на някого друг, сякаш не можеше да се примири. Лукас отиде при майка си и я целуна по челото.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред — каза й той задавено.

Трябваше да се махне оттам. Все още борейки се с бучката в гърлото си, той се качи горе да се преоблече. На половината път по коридора до стаята си и наполовина съблякъл дрехите си, той чу зад гърба си гласа на Хелън.

— Мислех си, че си добър лъжец — каза тя меко. — Но дори аз не се хванах, когато каза „всичко ще бъде наред“.

Лукас пусна подгизналата си тениска на пода и се обърна към Хелън, твърде изтощен, за да се съпротивлява. Притегли я към себе си и отпусна лице върху рамото й. Тя се притисна удобно към него, поемайки тежестта му, когато едрите му рамене се извиха над и около нея, и го задържа, докато той се успокои достатъчно, за да проговори.

— Една част от мен иска да отида да го намеря. Да го проследя — довери й той: не беше в състояние да каже това на никого, освен на Хелън. — Всяка нощ сънувам как се опитах да го убия с голи ръце на стъпалата на библиотеката. Виждам се как го удрям отново и отново, и се събуждам, мислейки, че може би този път наистина съм го убил. И се чувствам облекчен…

— Шшт шшт. — Хелън прокара ръка през мократа му коса, като я приглади и притисна врата, раменете му и схванатите мускули на гърба му, притискайки го по-плътно до себе си. — Аз ще поправя това — зарече се тя. — Кълна ти се, Лукас, ще намеря Фуриите и ще ги спра.

Лукас се отдръпна, за да я погледне, като клатеше глава.

— Не, не исках да те подлагам на по-голям натиск. За мен е убийствено, че цялата тежест пада върху теб.

— Знам.

Това беше. Без обвинения, без вайкане. Просто приемане. Лукас се взря в нея, прокарвайки пръсти по съвършеното й лице.

Обичаше очите й. Те вечно се променяха и Лукас обичаше да отбелязва и подрежда в ума си всичките им различни цветове. Когато Хелън се смееше, очите й бяха бледо кехлибарени, като мед, сипан в стъклен буркан на слънчев прозорец. Когато я целуваше, те потъмняваха, докато стигнеха наситения цвят на махагонова кожа, но с тънички червени и златисти нишки, стрелкащи се през него. Точно сега потъмняваха — подканвайки го да наведе устни към нейните.

— Лукас! — излая баща му. Хелън и Лукас отскочиха един от друг и когато се обърнаха, видяха Кастор най-горе на стълбите, с побеляло лице и вдървено тяло. — Облечи си риза и ела в кабинета ми. Хелън, прибирай се вкъщи.

— Татко, тя не е…

— Веднага! — изкрещя Кастор. Лукас не помнеше да е виждал баща си толкова разгневен.

Хелън побягна. Провря се покрай Кастор с наведена глава и излезе тичешком от къщата, преди Ноел да успее да попита какво се е случило.

— Седни.

— Аз бях виновен. Тя се тревожеше за мен — поде Лукас, заел предизвикателна поза.

— Не ме интересува — каза Кастор: очите му прогаряха тези на Лукас. — Не ме е грижа колко невинно е започнало. Свърши с това, че и двамата бяхте полуголи, ръцете ти бяха обвити около нея, и двамата бяхте само на няколко крачки от леглото ти.

— Нямаше да… — Лукас не можа дори да довърши тази лъжа. Щеше да я целуне, а знаеше, че ако я беше целунал, щеше да продължи, докато или Хелън, или някакъв катаклизъм го спре. Истината беше, че Лукас всъщност вече не се тревожеше от факта, че някакъв негов чичо, когото никога не беше срещал, е баща на Хелън. Той я обичаше, и това нямаше да се промени, независимо за колко грешно го обявяваха всички.

— Нека ти обясня нещо.

— Братовчеди сме. Знам — прекъсна го Лукас. — Не мислиш ли, че си давам сметка, че тя ми е толкова близка роднина, колкото и Ариадна? Но нямам такова усещане .

— Не се самозалъгвай — каза Кастор мрачно. — Кръвосмешението е проклятие за Потомците още от Едип насам. А в тази Династия е имало и други, които са се влюбвали в своите първи братовчеди, като вас с Хелън.

— Какво е станало с тях? — попита Лукас предпазливо. Вече се досещаше, че отговорът на баща му нямаше да му хареса.

— Крайният резултат е винаги един и същ. — Кастор се взря напрегнато в Лукас. — Точно като дъщерята на Едип, Електра, децата на Потомци, които имат роднинска връзка, винаги страдат от нашето най-голямо проклятие. Безумието.

Лукас седна, докато умът му препускаше, опитвайки се да намери начин да заобиколи това препятствие.

— Ние… не е нужно да имаме деца.