Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Не сме приятели — изръмжа Лукас, като пренебрегна майка си и продължи да се движи заплашително към Хелън. С помощта на петите си, тя оттласна треперещото си тяло от него: маратонките й проскърцаха жално, когато заора с тях в плочките, опитвайки се да намери опора.

— Люк, какво по дяволите? — изкрещя Джейсън, но Лукас не обърна внимание и на него.

— Не се мотаем заедно, нито си подмятаме шеги, и вече не споделяме неща помежду си. А ако НЯКОГА отново помислиш, че имаш ПРАВО да сядаш до мен…

Лукас посегна надолу да сграбчи Хелън, но баща му улови ръцете му изотзад и му попречи да я нарани. После Хелън видя Лукас да прави нещо, което никога не си беше представяла, че би направил.

Той се завъртя и удари баща си. Ударът беше толкова тежък, че Кастор прелетя през половината кухня и се блъсна в шкафа със стъклени и керамични чаши.

Ноел изпищя, покривайки лице, когато парчета от счупени съдове се разлетяха във всички посоки. Тя беше единствената напълно смъртна в стая с биещи се Потомци, и сериозно застрашена от нараняване.

Ариадна изтича до Ноел и я предпази с тялото си, докато Джейсън и Палас скочиха върху Лукас и се опитаха да го повалят.

Знаейки, че присъствието й само ще разяри още повече Лукас, Хелън с усилие се надигна на колене, хлъзвайки се на парче счупен порцелан, докато се препъваше към вратата, и скочи в небето.

Докато летеше към къщи, се опита да се ослуша за звука на собственото си тяло във високия, разреден въздух. Телата са шумни. Ако ги въведеш в лишени от звуци пространства като Подземния свят или атмосферата, можеш да чуеш всевъзможни лъхтящи, думкащи и гъргорещи звуци. Но тялото на Хелън бе безмълвно като гроб. Тя не чуваше дори биенето на собственото си сърце. След онова, което беше преживяла току-що, то би трябвало да е силно като гръмотевичен тътен, но тя чувстваше единствено непоносим натиск, сякаш великанско коляно смазваше гърдите й.

Може би сърцето й не биеше, защото се беше разбило и спряло.

— Това ли искаше? — изкрещя Лукас на баща си, докато се бореше да се освободи. — Мислиш ли, че тя ме мрази сега?

— Просто го пуснете! — кресна Кастор на Палас и Джейсън.

Те се поколебаха, но не го пуснаха веднага. Първо хвърлиха поглед към Кастор, за да се уверят, че е сигурен. Кастор се изправи и кимна веднъж, преди да реши.

— Махай се, Лукас. Махай се от тази къща и не се връщай, докато не си в състояние да владееш силата си в близост до майка си.

Лукас се укроти. Обърна глава навреме, за да види как Ариадна избръсва капка кръв от лицето на Ноел, и сияещите й ръце мигновено изцеляват порязването.

Стар спомен, оформен от образи, преди да намери думите, нахлу обратно в паметта му. Дори като невръстно дете той беше по-силен от майка си, и веднъж по време на истеричен пристъп я беше блъснал в лицето, докато тя се опитваше да го успокои с нежни целувки. Беше й разкървавил устната.

Лукас си спомни наскърбения звук, който беше издала — звук, който още го изпълваше със срам. Беше съжалявал за този момент цял живот и оттогава нито веднъж не бе докоснал майка си по-грубо, отколкото би докоснал розово листенце. Но сега тя кървеше отново. Заради него.

Лукас издърпа ръка от чичо си и братовчед си, отвори рязко задната врата, и се хвърли в тъмното нощно небе. Не го беше грижа накъде ще го отнесат ветровете.

Хелън си поемаше дъх на малки, задъхани глътки. Това бе петата поредна нощ, в която слизаше на едно и също място в Подземния свят, и знаеше, че колкото по-малко се движи, толкова по-бавно потъва в плаващите пясъци. Дори по-дълбокото дишане я караше да потъва по-дълбоко в ямата.

Удължаваше изтезанието, но просто не можеше да понесе мисълта да се дави отново в мръсотия. Плаващият пясък не беше чист. Беше натъпкан с мъртвите и разлагащи се тела на всичките си предишни жертви. Хелън чувстваше как плесенясващите останки на всевъзможни създания се блъскат в нея, докато пясъците я теглят бавно надолу. Миналата нощ ръката й се бе допряла до лице — човешко лице — някъде под мръсния пясък.

Мехурче газ се надигна на повърхността, разнасяйки смрадливо изпарение. Хелън повърна, неспособна да се владее. Когато най-накрая се удавеше, вонящата мръсотия щеше да нахлуе в носа й, в очите й, и да напълни устата й. Макар да беше потънала само до кръста, Хелън знаеше, че това предстои. Заплака. Не можеше да търпи повече.

— Какво друго мога да направя? — изпищя тя и потъна по-надолу.