Джоузефин Анджелини - Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Какво трябва да направя? — Лукас беше напълно объркан. — Това е като вода, която тече надолу. Тя просто се лее към мен. И аз не мога да я отблъсна.

— Тогава построй бент. — Кастор въздъхна и седна срещу Лукас, като триеше с ръце мазилка от лицето си. Изглеждаше по-дребен. Сякаш току-що беше изгубил спора, макар да беше спечелил, отнемайки всичко от Лукас. — Ти трябва да си този, който да прекрати това. Никакво взаимно доверяване, никакво флиртуване в училище, и никакви тихи разговори в тъмни коридори. Трябва да я накараш да те намрази, синко.

Хелън и Касандра работеха в библиотеката, опитвайки се да намерят нещо — каквото и да е — което да помогне на Хелън в Подземния свят. Беше следобед, преминал в безсилно раздразнение. Колкото повече четяха двете момичета, толкова повече се убеждаваха, че половината неща за Хадес са писани от средновековни писари под влиянието на сериозни наркотици.

— Някога да си виждала говорещи, подобни на скелети призрачни коне в царството на Хадес? — попита Касандра скептично.

— Не. Никакви говорещи скелети. Включително коне — отвърна Хелън, като търкаше очи.

— Мисля, че можем да сложим това към купчината с означение „определено е бил надрусан.“ — Касандра остави свитъка и се взря в Хелън за няколко мига. — Как се чувстваш?

Хелън сви рамене и поклати глава: нямаше желание да говори за това. Откакто Кастор бе хванал нея и Лукас пред спалнята на Лукас, тя стъпваше на пръсти из къщата на семейство Делос.

В Подземния свят Хелън можеше да разчита на поне една-две нощи седмично, в които вървеше по безкраен бряг, който никога не водеше до океан. Безкрайният бряг я дразнеше, защото тя знаеше, че няма да стигне доникъде, но в сравнение с това, да бъде хваната като в капан в адската къща, си беше направо почивка. Не знаеше още колко време може да го понесе, и не можеше да говори за това с никого. Как да обясни чудатото вълнено палто и ярките прасковени завеси, без да прозвучи нелепо?

— Мисля, че е добре да се прибера вкъщи и да хапна нещо — каза Хелън, опитвайки се да не мисли за нощта, която я очакваше.

— Но днес е неделя. Не вечеряш ли тук?

— Ъм. Не мисля, че баща ти иска още да се навъртам тук. — Не мисля, че и Лукас го иска , помисли си тя. Не я беше поглеждал от деня, когато Кастор ги беше хванал прегърнати, макар че Хелън се беше опитала няколко пъти да му се усмихне в коридора в училище. Просто я беше подминал, все едно я нямаше там.

— Това са глупости — отговори Касандра твърдо. — Ти си част от това семейство. И ако не дойдеш на вечеря, мама ще се обиди.

Тя заобиколи масата и хвана Хелън за ръката, извеждайки я от кабинета. Хелън беше толкова изненадана от нетипично топлия жест на Касандра, че я последва тихо.

Беше по-късно, отколкото момичетата мислеха, и вечерята започваше. Джейсън, Ариадна, Палас, Ноел, Кастор и Лукас вече бяха насядали. Касандра зае обичайното си място до баща си, и единственото останало място на пейката беше между Ариадна и Лукас.

Когато Хелън прекрачи през пейката, без да иска се блъсна в Лукас, като прокара ръка по дължината на неговата, докато сядаше.

Лукас настръхна и се опита да се отдръпне от нея.

— Съжалявам — заекна Хелън, като се опита да присвие рамо, за да отдръпне ръката си от неговата, но на претъпканата пейка нямаше накъде да се премести. Почувства как той се наежи и посегна под масата да стисне ръката му, сякаш за да попита: „Какво не е наред?“

Той изтръгна ръката си от нейната. Погледът, който й отправи, беше толкова изпълнен с омраза, че смрази кръвта във вените й. Стаята утихна и бъбренето замря. Всички очи се обърнаха към Хелън и Лукас.

Изведнъж Лукас избута пейката назад, събаряйки Хелън, Ариадна и Джейсън на пода. Изправи се над Хелън, свел гневен поглед към нея. Лицето му беше разкривено от ярост.

Дори когато бяха обсебени от Фуриите, и Хелън и Лукас бяха водили ожесточени спорове, тя никога не се беше страхувала от него. Но сега очите му изглеждаха черни и чужди — сякаш той вече дори не беше там вътре . Хелън знаеше, че това не е просто трик на светлината. Някаква сянка се бе разпростряла вътре в Лукас и беше изгасила светлината на ведрите му сини очи.

— Няма да се държим за ръце. Няма да ми говориш. Няма дори да ме ПОГЛЕЖДАШ, ясно ли е? — продължи той безмилостно. Гласът му се усили от стържещ шепот до дрезгав вик, докато Хелън се отдръпваше забързано от него, шокирана.

— Лукас, достатъчно! — В ужасения глас на Ноел се долавяше слисана нотка. Разпознаваше сина си не повече, отколкото Хелън.