Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

Тен се изсмя, когато Акива прибра изпружената ръка на сестра си, но то приличаше по-скоро на ръмжене.

- Спокойно, Бич за зверовете. Това за никого не е тайна. Аз помня всеки ангел, който някога ме е убивал, и въпреки това ето ме сега - стоя тук и си приказвам с теб. Можеш ли да кажеш същото и за всички ония ангели, а те не са никак малко, които съм избила? Къде са сега всички мъртви серафими? Къде е брат ти?

Лираз трепна. Акива усети тези думи като сол в жива рана - привидението на брат му неочаквано се възправи злокобно насреща му - и когато жегата около тях се усили, той знаеше, че това не е само заради потискания гняв на сестра му, но и заради неговия собствен.

Значи така, отново се възстановяваше естественият ред на нещата: взаимната омраза.

Или пък... не.

- Само че не химерите убиха брат ти - каза Тиаго. - А Яил. Което ни води право към въпроса. - Акива се усети, че е впил поглед в бледите очи на врага си. В тях не личеше присмех, нямаше стаено ръмжене, нито намек за смразяващата наслада, с които го гледаше в килията за мъчения преди толкова много години. Сега в тях се четеше само някаква необикновена настоятелност. - Не се съмнявам, че всички ние сме завършени убийци - продължи тихо. - И доколкото схващам, сега сме тук, водени от различни причини.

Акива първо усети срам - дали задето позволи да бъде поучаван от запазилия хладнокръвие Тиаго, - а после гняв.

- Точно така. Не става въпрос за нашия живот. Трябва ти причина да не ни убиеш? Какво ще кажеш за тази: имате ли по-добро място, където да отидете?

- Не. Нямаме. - Простичко. Откровено. - Ето защо те слушам. В края на краищата това беше твоя идея.

Да, така беше. Неговата налудничава идея да предложи мир на Белия вълк. Но ето че сега, когато се изправи лице в лице с него, а Кару вече никаква не се виждаше, осъзна колко абсурдна е била. Явно го е заслепило отчаяното желание да бъде близо до Кару, да не я изгуби някъде в безкрая на Ерец и да останат врагове вовеки. Затова го предложи и едва сега, прекалено късно, си даде сметка колко странно е, че Вълка изобщо прие да го обмисли.

И че Вълка търси основание да не го убие.

Тези негови думи звучаха като агресия, приличаха на провокация. Но дали не бяха по-скоро откровеност? Възможно ли е той също да иска мир, но да търси оправдание за пред войниците си?

- Извънбрачните се оттеглиха в сигурно убежище - каза Акива. - В очите на Империята ние сме предатели. Аз съм отцеубиец и цареубиец и моята вина слага дамга върху всички нас. - Той внимателно претегли следващите си думи. - Ако ти наистина имаш намерение да го обмислиш сериозно...

- Аз не ти залагам капан - прекъсна го Тиаго. - Дадох ти дума.

- Твоята дума. - Това дойде откъм Лираз, готова, аха-аха, да избухне в смях. - Ще трябва малко повече да се постараеш, вълче. Нямаме никакво основание да ти вярваме.

- На твое място не бих си позволил да минавам някои определени граници. Все пак сте още живи, нали? Не очаквам да ми благодарите, но се надявам да е съвършено ясно, че не е въпрос на случайност. Вие и без това дойдохте полумъртви. Ако исках да довърша работата, нищо не можеше да ми попречи.

Нямаше какво още да го обсъждат. Тиаго безспорно беше пощадил живота им. Даже им позволи да избягат.

Защо?

Дали благодарение на Кару? Тя беше ли се молила за живота им? Или пък...

Просто се беше спазарила за тях?

Акива вдигна поглед към склона, по който се беше изкачила Кару. Сега тя стоеше под сводестия вход на казбата и ги наблюдаваше; от толкова далече нямаше как да види изражението и. Той пак се обърна към Тиаго и забеляза, че по лицето му няма и следа от жестокост, лицемерие, даже от обичайната му студенина. Сега очите гледаха открито, а не арогантно или презрително иззад полуспуснатите клепачи. Това беше знак за някаква решителна промяна. На какво ли се дължеше?

На Акива му хрумна едно-единствено обяснение и то му беше ненавистно. В килията за мъчения яростта на Тиаго беше ярост на съперник - на губещ съперник. Изпод вековната омраза между техните две раси клокочеше много по-лична ненавист, движеща сила за един претендент. Унижението, задето не си предпочетен пред другия. Отмъщение заради любовта на Мадригал към Акива.

Сега обаче това го нямаше - липсваше и причината, която го пораждаше. Акива вече не беше съперник за Тиаго, не представляваше заплаха. Защото този път Кару беше направила различен избор.

В мига, в който Акива беше осенен от тази идея, липсата на злоба у Тиаго му се видя като най-сигурното потвърждение, че е прав. Белия вълк беше толкова сигурен в своето превъзходство, че не виждаше причина да убива Акива. О, звездни богове! Кару! Кару!