Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

- Тогава започни с мен - изсъска сестра му. - Ние дойдохме да ги предупредим, а не да се съюзяваме с тях.

Акива си даваше сметка, че ако успее да убеди Лираз, останалите ще ги последват. Само дето не знаеше как точно ще го направи, а и появата на Белия вълк му попречи да опита.

Сега Вълка се отдалечаваше, заобиколен от своите лейтенанти, а въодушевлението на Акива взе да посърва. Внезапно си спомни кога за първи път видя Вълка. Случи се в Бат Кол по време на Сенчестата офанзива, когато все още беше новобранец, току-що напуснал тренировъчния лагер. Видя с очите си решителната битка на химерите и независимо от пропагандата, с която му бяха наливали главата още от люлката, тази гледка закали неговата омраза към зверовете. Вдигнал меч в едната ръка и брадва - в другата, Тиаго се врязваше в редиците на ангелите, разкъсвайки гърлата им със зъби, воден сякаш от някакъв животински инстинкт. Като да беше гладен.

На Акива и сега му се повдигна при този спомен. Всичко, свързано с Тиаго, предизвикваше пристъп на гадене - най-вече следите от нокти по лицето му, оставени със сигурност от Кару при опита u да се защити. Когато генералът се закова пред него, Акива едва се удържа да не го зашлеви през лицето, да не го събори на земята. Само да можеше да го прониже в сърцето с меча си, както беше направил с Йорам, после вече можеха да започнат начисто, без тези двама принцове на смъртта, които открай време насъскваха народите си един срещу друг.

Но нямаше как да го направи.

Кару за последно погледна през рамо от склона и тревожна сянка премина по прекрасното u лице, все още обезформено от претърпяното насилие, истината за което така и не пожела да му разкрие; после се скри от поглед и останаха само Тиаго и Тен да следят с очи Акива и Лираз, високото и жарко слънце, синьото небе и напуканата белезникава пръст.

- Е - подхвана Тиаго, - най-после може да говорим без излишна публика.

- Доколкото си спомням, ти обичаш публиката - отрони Акива, защото споменът за изтезанията беше още ярък и жив. Мъченията, на които навремето го подложи Тиаго, бяха същинско представление: Белия вълк беше в главната роля на това кърваво изпълнение.

Челото на Тиаго се сбърчи учудено, после бързо се изглади.

- Нека оставим миналото, става ли? Настоящето ни дава достатъчно поводи за разговор, а освен него има, разбира се, и бъдеще.

Ти не си част от бъдещето, помисли си Акива. Не би могъл да допусне толкова извратена мисъл: ако тази тяхна невъзможна мечта някак се сбъдне, че и Белият вълк ще получи своя дял и все още ще го има - все така бял, все така нагъл и все така застанал пред вратата на Кару след всичко извоювано и спечелено.

Но не. На погрешен път беше. Акива стисна челюсти, после пак ги отпусна. Кару не беше трофей за победителя; не заради това той дойде тук. Кару беше жена, която сама ще определи живота си занапред. Той дойде, за да направи всичко по силите си - всичко, на което е способен, - за да може един ден тя сама да чертае живота си. А кой и какво ще бъде част от този живот, сама щеше да реши. Той отново стисна зъби.

- Нека говорим за настоящето - каза.

- Идването ти ме постави в доста трудно положение - започна Вълка. - Моите воини очакват да те убия. А на мен ми трябва основателна причина да не го направя.

Думите му вбесиха Лираз.

- Мислиш, че можеш да ни убиеш, така ли? - повелително запита тя. - Ами опитай тогава, вълче!

Вниманието на Тиаго се насочи към нея, но той остана спокоен и невъзмутим.

- Не ни запознаха.

- Знаеш коя съм, аз също знам кой си - това стига.

Обичайната за Лираз безпардонност.

- Както обичаш - откликна Тиаго.

- Всички вие обаче си приличате като две капки вода - провлечено се обади Тен.

- Е, в такъв случай - отвърна Лираз, - на вас ще ви е по-трудно да играете на отгатни кой кой е.

- Що за игра е това? - заинтересува се Тен.

Недей, Лир, помисли си Акива. Но напразно.

- Тая, в която се опитваш да познаеш кой от нас кое от вашите предишни тела е убил. Сигурна съм, че някои от вашите непременно си спомнят за мен. - Тя протегна ръце да покаже татуирания върху тях рабош с броя на извършените от нея убийства. Акива сграбчи по-близката, покри я със своята белязана длан и я натисна надолу.

- Не предизвиквай точно тези тук - каза. Какво й ставаше?! Нима наистина целта u беше всичко това да завърши с кървава баня - каквото и да представляваше „това“, то беше крехко и почти немислимо затишие в тяхната взаимна омраза.