Л. Смит - Пленница

— Значи затова се карахте с мама — каза Каси учудено. — За мен.

— Спорехме за смелостта. Тя искаше да те защити, а аз знаех, че така щяхме да загубим всички останали. Съдбата ти беше предначертана още преди да се родиш. Най-лошото от всичко беше, че не можехме да ти кажем. Така казваха предсказанията. Трябваше да дойдеш тук, без да подозираш нищо и сама да намериш пътя. Това беше един вид малка саможертва. Така и стана. Ти направи всичко, което можехме да поискаме от теб. Идваше моментът, когато щяхме да ти обясним… Тя обаче ни заблуди. Фей. Между другото как успя?

— Аз… — Каси не знаеше какво да каже. — Аз й помогнах, бабо — пророни накрая тя. — Намерихме кристалния череп, който някога е бил на Черния Джон. Той беше пълен с тъмна енергия. Всеки път, когато го използвахме, някой умираше. А после… — Каси си пое дълбоко и накъсано въздух. — После, тази вечер, Фей ни нареди да занесем черепа на гробището. И когато махна плата… Не знам… От него излезе тъмнина…

Бабата на Каси закима.

— Той беше господар на тъмната енергия, господар на смъртта. Но, Каси, разбираш ли наистина? — с върховно усилие старата жена се опита да се надигне и да погледне Каси в очите. — Когато сте занесли черепа на гробището и сте освободили енергията, това е било достатъчно, за да го върнете. Сега той е тук. Завърна се. Но не като призрак или дух, а като човек. Движещ се, дишащ човек. Следващият път, когато го видиш, ще изглежда различно. Трябва му само време, за да се разкраси. И ще се опита да ви заблуди. — Тя се отпусна уморено.

— Но… О, бабо! Аз му помогнах да се върне! Съжалявам. Толкова съжалявам… — сълзи бликнаха от очите на Каси.

— Не си знаела. Прощавам ти, дете. Стореното — сторено. Трябва обаче да се подготвиш за него… — очите й се затвориха и накъсаното й дишане беше ужасяващо.

— Бабо! — извика Каси в паника.

Старите очи се отвориха бавно.

— Горката Каси. Чака те трудна задача. Ти имаш достатъчно сила, трябва само да я намериш. А сега имаш и това — тя бутна Книгата на сенките в ръцете й. — Вътре е мъдростта на нашето семейство, пророчествата. Прочети я. Изучи я. Книгата ще отговори на някои от въпросите ти, на които нямам време да отговоря аз. Сама ще намериш пътя…

— Бабо! Бабо, моля те…

Очите на баба й бяха все още отворени, но се променяха, замъгляваха се, сякаш вече не виждаше.

— Сега мога да си отида, разказах ти всичко… Има обаче още нещо. Нещо, което трябва да знаеш…

— Каси! — извика някой от вратата и стресна Каси толкова силно, че тя подскочи и вдигна глава. Беше Лоръл. На бялото й елфическо лице беше изписана тревога. — Каси, какво става? Добре ли си? Имаш ли нужда от лекар? — тя се взираше в старата жена на пода.

— Лоръл, не сега! — изхлипа Каси. Тя плачеше, но стискаше още по-силно кокалестите ръце на баба си. — Бабо, моля те, не си отивай. Страх ме е, бабо. Имам нужда от теб!

Устните на баба й се движеха, но от тях излезе съвсем тих шепот:

— … никога не се страхувай Каси. В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него…

— Моля те, бабо, моля те! О, не… — главата на Каси падна върху гърдите на баба й. Кокалестите пръсти вече не стискаха нейните. — Нали трябваше да ми кажеш още нещо? — изплака тя. — Не си отивай…

Неясно дихание дойде от гърдите на баба й. На Каси и се стори, че чу думата Джон и после:

— … нищо не умира завинаги Каси…

Гърдите под челото на Каси се повдигнаха още веднъж и спряха да се движат.

Отвън, ниско в небето беше надвиснала голяма жълта луна.

— Жалееща луна — каза тихо Лоръл. — Така се нарича.

„Подходящо име“ помисли си Каси, макар и очите й да бяха сухи. Вътре в нея напираха още сълзи, но те трябваше да почакат. Трябваше да направи нещо, преди да си почине и да поплаче. След историята, която чу от баба си, тя имаше още много въпроси, много неща искаше да си изясни… Но първо трябваше да направи нещо.

Край улицата бяха паркирани много коли. Всички членове на сборището бяха тук… Не, не всички. Каси видя Сюзан, Шоб, братята Хендерсън, Адам и Диана. Но не забеляза човека, когото търсеше.

— Мелани и Ник заведоха майка ти у лелята на Мелани, Констанс — промълви плахо Лоръл. — Решиха, че е най-добре да остане там тази вечер. Още беше малко отнесена, но съм сигурна, че ще се оправи.

Каси преглътна и кимна. Тя обаче не беше сигурна. Не беше сигурна за нищо. Знаеше само какво трябва да направи сега.

„Никога не се страхувай Каси. В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него.“